Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Беше хубава утрин. Прозорците на къщата ѝ още бяха без пердета. Тери се събуди в шест часа от красивия изгрев и нахлулите в стаята слънчеви лъчи. Тя се изпъна и реши да стане. Беше ден за велики дела, като например да шпаклова банята. Вдигна роклята от пода, където я беше захвърлила, сложи я внимателно на една закачалка, а после облече работния си гащеризон. „Какво нещо е модата — помисли тя — може да те превърне от развратница в мъжкарана.“ Но истината беше, че тя се чувстваше по-секси в работния си гащеризон. Харесваше ѝ допирът на твърдия плат по голата ѝ кожа. Отне ѝ около час да свали старата мазилка, като носеше защитна маска за носа и устата. Там, където мазилката бе пропита от влагата и мухъла, се свличаше по-лесно. Отделяше се от голите тухли като мокро тесто, но на други места трябваше да се стърже сантиметър по сантиметър. Скоро цялата плувна в пот. Това беше работата, която ѝ допадаше най-много, толкова увлекателна и раздвижваща тялото, както танцът, и в същото време позволяваше на мислите ѝ да се реят свободно. По някакъв странен начин чувстваше, че това я приближава повече до къщата, като сваляше протритата ѝ долна фуста и износен грим, изстъргвайки мазилката и хоросана до самите тухли, за да започне отново цикълът на живота ѝ.

Тя работеше от час и половина, когато сънената Алисън подаде рошавата си глава през вратата.

— Добро утро — промърмори тя. Хвърли бърз поглед на банята, която сега беше пълна с остатъците от гипса. — Няма възможност да се изкъпя, нали?

— Зад вратата има душ. Ще приготвя закуска.

Алисън размаха ръце.

Никакво ядене — изстена. — Само кафе.

Докато стояха прави в кухнята, Тери можеше да види част от градината на Брайън и Карла. За нейна изненада партито още продължаваше. Шестима от гостите със замъглени очи се мотаеха наоколо, някои от тях пушеха, а други си подаваха един хляб, като си чупеха парчета от него. Тя видя как две жени излязоха от къщата и казаха нещо на един от мъжете. И двете момичета бяха облечени официално, но боси. Мъжът взе сакото си и ги последва вътре в къщата. Беше странна, по-скоро живописна сцена. Petit dejeuner sur l’herbe 4 4 Petit dejeuner sur l’herbe (фр.) — Закуска на тревата — картина на френския художник Клод Моне. — Бел.пр. .

Алисън трябваше да си отиде вкъщи, да се преоблече, преди да изнесе първата си лекция, и това устройваше Тери, защото означаваше, че можеше да продължи с банята. Но дори и така стана десет часът, когато свърши с цялата предишна мазилка, за да започне с новата смес. Да шпаклова беше един от истинските ѝ таланти, нещо, с което се гордееше. Дейвид беше платил на майстор да шпаклова стените в първата им къща, но Тери бе огледала съвършено изваяната синьо-зелена мазилка, нежна като кожа, и реши да се научи да го прави сама. Целият ден тормози бедното момче, докато работеше, като го караше да държи ръката ѝ, за да се усъвършенства в сложните кръгови движения, които ѝ приличаха на безкрайните движения на тай-чи. Сега, след пет къщи не беше още съвсем професионалистка, но само един специалист можеше да забележи това. Малко след като бе започнала, звънецът иззвъня. На Тери ѝ се прииска да не му обръща внимание, но след това се сети, че може би беше някой, който идваше да си потърси котката.

— Влезте — извика надолу по стълбите. — Слизам след минутка. Но това беше лъжа. Наистина не можеше да спре работата си сега.

— Можете ли да се качите? — провикна се. — В банята съм.

Чу стъпки по стълбите и след малко едно двайсетгодишно момиче подаде глава през вратата. Като видя Тери, очите ѝ се разшириха от учудване зад големите ѝ старомодни очила.

— Много се извинявам — каза тя притеснено.

— Няма нищо — отвърна Тери, без да мисли. — Щом си чук, какво мога да направя за теб?

— Извинете, всъщност нищо. Тръгвам си.

Едно от нещата, които предизвикваха лошата страна на Тери, бяха жените, които се колебаеха.

— Е, все нещо искаш — каза ѝ строго. Знаеше, че ще се чувства виновна след това, но някои жени наистина си просеха да се държиш лошо с тях. Като подплашена газела, която се приближава до храната си, момичето направи няколко крачки напред. Тя държеше неловко букет цветя, сини перуники и яркожълти нарциси. „Боже мой — помисли си Тери, — тази глупачка е дошла да ме посрещне с букет цветя.“ Тя изчака, като разбърка гипса с мистрията да не се втвърди. Момичето стоеше и мълчеше.

— Този букет за мен ли е? — подкани я. Може би така се чувстваше кралицата, когато петгодишно дете ѝ поднася цветя.