Джей Баркер: Шестото покварено дете

– И да не си стъпила повече тук! Ако те мерна, ще повикам ченгетата!

Когато Трей реши да рискува и се обърна, видя, че Емит се е изправил, събрал си е нещата и тъкмо отваря вратата на сградата. Независимо че беше далеч, момичето си представи топлината на онова преддверие.

Не забави крачка, докато не стигна до портите на гробището „Роуз Хил“. Беше прекалено рано и затова бяха заключени, но тя бе слабичка и след секунди успя да се промуши през кованата метална решетка, издърпвайки одеялото и раницата си след себе си.

В Чикаго имаше не един и два приюта за бездомни, но тя вече бе минала по тоя път. По това време всички щяха да са затворени. Заключваха вратите някъде между седем вечерта и полунощ и за нищо на света не те пускаха. Но дори и да не беше така, пак нямаше значение. Щяха да са претъпкани. Понякога опашките пред тях се извиваха още по обед. Никога нямаше достатъчно места. Освен това Трей се чувстваше по-спокойна, когато беше по улиците. Хора като Емит имаше навсякъде, особено в приютите, и единственото по-лошо нещо от това да се натъкнеш на подобен човек на стъпалата на някоя сграда или в задна уличка, на завет от вятъра, беше да си заключен цяла нощ в приют с такъв като него. Понякога и с повече от един. Мъжете от вида „Емит“ имаха обичая да се държат близо един до друг и да ловуват на глутници.

Трей не се боеше от гробищата. След две години, прекарани по улиците, тя бе преспивала във всяко поне по веднъж. „Роуз Хил“ беше едно от любимите ѝ – заради мавзолеите. За разлика от „Оуклънд“ или „Грейсленд“, в „Роуз Хил“ не заключваха мавзолеите през нощта. И въпреки че на теория имаше неколцина пазачи, в студена нощ като тази те със сигурност бяха в стаичката си – играеха карти, гледаха телевизия или дори спяха. Беше ги виждала многократно през прозорците.

Тя закрачи по Транкуилити Лейн, стъпките ѝ се отпечатваха в прясно навалелия сняг. Не се притесняваше, че оставя диря зад себе си, понеже знаеше, че вятърът ще се погрижи за това. В същото време обаче нямаше смисъл и да рискува излишно, затова, когато стигна върха на хълма, вместо да поеме наляво по Блис Роуд, пресече Транкуилити и се шмугна в малката горичка до Блис.

Нямаше лампи, но беше почти пълнолуние. Когато стигна до отразяващото лунната светлина езеро, Трей не можа да се сдържи, спря и се загледа. Заледената му повърхност искреше под тънкия слой пресен сняг. Мраморните статуи стояха мълчаливо край водата, а между тях се белееха каменни скамейки. Толкова спокойно място. Толкова тихо.

Трей не я видя веднага. Момичето стоеше на колене досами водата, с лице, извърнато към езерото. Дълга руса коса се спускаше по гърба му. Приличаше на една от статуите – неподвижно, вперило поглед в ледената повърхност. Кожата му беше изключително бледа, почти бяла, безцветна като бялата му рокля. Краката му бяха боси, нямаше палто, само въпросната бяла рокля от толкова тънка материя, че изглеждаше прозрачна. Ръцете му бяха сключени пред гърдите, сякаш за молитва, а главата му бе килната на една страна.

Трей не промълви и думичка, но се приближи. Достатъчно, за да осъзнае, че тънкият слой сняг, който бе покрил всичко наоколо, бе и върху момичето. А когато заобиколи от другата страна, видя, че всъщност не е момиче, а жена. Неестествената белота на непознатата бе нарушена от тънка червена линия, тръгваща под косата ѝ и надолу по лицето ѝ. Друга линия започваше от лявото ѝ око, подобно на стекли се по страните ѝ червени сълзи, а трета – от ъгълчето на устата ѝ, обагрила устните ѝ с цвета на най-ярката роза на света.

Нещо бе изписано върху челото ѝ.

Чакай малко, не точно написано.

На снега пред жената имаше сребърен поднос. Такъв, какъвто човек би очаквал да види на вечеря в луксозен ресторант – място, каквото (Трей вече знаеше това със сигурност, нищо че беше само на четиринайсет) никога нямаше да посети.

Върху подноса се белееха три малки кутийки. Всяка бе завързана здраво с черна лентичка.

Зад кутийките, опряно на гърдите на жената, бе поставено парче картон с изписани върху него думи. Много приличаше на онези, които Трей бе държала, докато просеше пари за храна по улиците. Само че никога не бе използвала именно тези три думи. Върху табелата бе написано само:

ТАТКО, ПРОСТИ МИ

Трей направи единственото, което можеше. Побягна.

Здравей, Сам.

Предполагам, че си объркан.

Предполагам, че имаш въпроси.

Знам, че аз имах. И все още имам. Наистина.