Джей Баркер - Шестото покварено дете

– И Хилбърн те е гръмнал, докато си ги взимал от него – каза Бишъп. – След това е застрелял Невестулката.

Портър кимна.

– Не знаех, че ти се е обадил – призна Бишъп. – Теган никога не ми е казвала. Никой не ми е казвал. Аз… ние нямахме представа… – Гласът му секна, щом помисли как това би променило всичко.

– Какво се случи с момичетата тогава? – попита Портър. Пистолетът му не помръдваше.

Бишъп можеше да излъже, но не видя смисъл:

– Теган и Кристина успели някак си да овържат Финики, но нито една от тях нямала баща, който да я научи как се връзват правилно възли, Финики се освободила, издърпала пистолета от Теган и звъннала няколко телефона. Кърби е един от хората, които изпратили да разчистят. Мислех… мислех, че и ти си бил с тях. Завели Хлапето при един от доверените си доктори, Станфърд Пенц, но нараняванията били прекалено сериозни – вече нямал никаква стойност за тях, затова го зарязали в някаква болница край Шарлът. Според мен е извадил голям късмет, че не са го очистили. Момичетата били преместени в друга подобна къща край Уисконсин. Пазили ги там, докато станало време да ги карат в „Гийон“. Ние е Винсънт и Пол не знаехме за това, докато не си поговорихме с д-р Огълсби по време на един последен сеанс. Беше достатъчно добър да ми върне ножа и снимката на майка ми с госпожа Картър. В замяна го погребах в моето езеро при приятелчетата му.

Бишъп се опита да се обърне, но Портър вдигна дулото:

– С лице към огледалото, ръцете на плота.

Бишъп се подчини.

– Изчакахме в „Гийон“, успяхме да ги измъкнем и се крихме в една изоставена къща в западната част заедно е други бездомни деца почти две години.

Бишъп отново понечи да се обърне:

– Сам, мислех…

– Недей – отвърна Портър. – Просто недей. С лице към огледалото.

През прозореца Бишъп виждаше как Кристина не се отделя от Винсънт. На лицето ѝ грееше широка усмивка. Теган се бе събудила и се смееше на нещо, което Либи тъкмо ѝ бе казала. Майка му и баща му гледаха водата на няколко сантиметра един от друг. Всичко беше така, както трябваше да бъде.

Портър не продума доста дълго. Когато заговори, в гласа му се долавяше остра нотка:

– Искам да знам истината за нещо. Всъщност за единственото нещо, за което все още ми пука. Единственото. Наистина ли даде на Харнъл Кембъл .38-калибровия и го закара до онзи магазин?

Бишъп не каза нищо.

– Или просто си го изсмука от пръстите, за да мога да те погна? Мислих много за това. Трябвах ти ядосан, нестабилен, обладан от емоции. Разбирам защо би казал нещо подобно, но искам да го чуя от твоята уста. Истина ли е, или е само нещо, чрез което се опита да ме накараш да правя каквото искаш? Трябва да знам ти ли си отговорен за смъртта на Хедър!

В огледалото Бишъп хвърли бърз поглед към найлоновите торбички върху обувките на Портър.

– Кой знае, че си тук, Сам?

– Нито една жива душа. Не си единственият, който има достъп до фалшиви документи.

Бишъп застави дишането си да се успокои, а тялото си да се отпусне, както го бе учил баща му. Кимна към прозореца:

– Ако ти кажа истината, ще ги оставиш ли на мира? Ще оставиш ли моята Либи да си тръгне?

Портър кимна бавно:

– Имаш думата ми.

– Всички?

– Всички.

Беше ред на Бишъп да кимне:

– Така е, Сам. Все едно собственоръчно убих Хедър. Харнъл Кембъл беше толкова надрусан с амфети, че можех да го накарам да направи каквото пожелая онази нощ.

Портър пребледня. Една вена върху слепоочието му пулсираше толкова силно, че се виждаше чак от другата страна на помещението. Отне му няколко мига да осмисли чутото. Пръстът му обви спусъка. Преглътна и попита с изтънял глас:

– Кали Тремел, Ел Бортън, Миси Лумакс, Сюзън Девъроу, Алисън Крамър и Джоуди Блумингтън… ти ли ги уби? Ти ли отвлече Емъри… или Клоз?

Бишъп сведе поглед към мивката. Няколко мехурчета сапун бяха полепнали по гърлото на сифона. Искаше му се да пусне водата и да ги отмие. Не го направи. Вместо това затвори очи.

– Убих ги, Сам. И беше толкова шибано прекрасно.

Самотният изстрел в малкото помещение беше толкова силен, че проехтя из целия парк. От скалите ято чайки се вдигнаха във въздуха и изчезнаха в утринното небе още преди екотът от гърмежа да заглъхне.

Май 2019 година Питсбърг, Пенсилвания

Трудно е да се сбогуваш. Няколко години живях със Сам Портър, Ансън Бишъп и останалите. Затова е много трудно да ги гледам как опаковат багажа си и си заминават. Въпреки това обаче знаех, че този ден рано или късно ще настъпи, затова се подготвих колкото може по-добре. Иска ми се да мисля, че всички те в момента са на някое по-добро място и продължават живота си. Поне повечето от тях.