Джей Баркер - Шестото покварено дете

Той надигна шишето към устните си, отпи дълга глътка, след което го подаде на Бишъп.

Бишъп се взря в уискито, което блестеше по гърлото на бутилката. Подаде я обратно на бащата:

– Подръж я за момент.

Бръкна в джоба си, извади лист хартия и го разгъна. Вдигна рисунката така, че и останалите да я виждат. От листа ги гледаше момиче на около четиринайсет, облечено в червен пуловер, с палава лека усмивка и блясък в очите.

– Оригинал от Пол Ъпчърч. Мейбъл Маркел.

– Знаеш, че това е Теган, нали? – подметна Винсънт, наблюдавайки с усмивка рисунката. – Винаги си е падал по нея.

Бишъп кимна. Извади от джоба си запалка и подпали ъгълчето на листа. Държа рисунката колкото можа. Останалите наблюдаваха мълчаливо как огънят пълзи по хартията, превръщайки цветния образ в черна пепел, мигновено понасяна от вятъра. Бишъп хвърли последното късче на земята и го остави да догори. Мина почти минута, преди да заговори отново. Взе бутилката от бащата и я задържа до гърдите си.

– За онези, които изгубихме по пътя. Пол Ъпчърч и Лиса Картър. Паметта им ще е жива във всички нас.

Отпи и предаде шишенцето на останалите. За миг си помисли, че майката ще заплаче при спомена за госпожа Картър. Но тя никога не плачеше. Вместо това му се усмихна:

– Какво мислиш да правиш оттук нататък, Ансън? Сега, когато всичко е зад гърба ни?

– Мисля, че ще напиша книга. Винаги ми е било забавно как хората вярват, когато плеснеш шарена корица върху някакъв текст и го наречеш „литература“.

Жълт фолксваген „костенурка“ се появи зад тях и паркира до мустанга на Винсънт.

Бишъп хвърли поглед към колата и се усмихна:

– Това са момичетата.

Бишъп заобиколи колата и се приближи към предната лява врата. Когато прозорецът се отвори, той се наведе и целуна шофьора:

– Здрасти.

– Здрасти.

Либи Макинли му се усмихна над чифт гигантски слънчеви очила „Гучи“ – прекалено големи за нейното лице. Косата ѝ бе пораснала от последния път, когато я бе виждал, и бе стигнала почти до средата на гърба ѝ. Бе станала и по-чуплива. Кожата ѝ блестеше. Беше хванала тен. Беше облечена с бели шорти и червено потниче.

Кристина Нивън отвори предната дясна врата и изскочи от колата в мига, в който видя Винсънт Уейднър. Хвърли се в прегръдките му, обви крака около него и го целуна.

Теган беше заспала на задната седалка. Краката ѝ бяха подвити до гърдите ѝ.

– Как беше във Флорида? – попита Бишъп.

– Горещо – отвърна Либи. – Барбара ти праща много поздрави.

Барбара Макинли беше първата смърт, която двамата с Клозовски трябваше да фалшифицират, когато Антъни Уорник и останалите започнаха да им дишат във врата. Нещо като проба, така да се каже. Тялото, което властите мислеха за Барбара Макинли, в действителност принадлежеше на бегълка на име Лория Тътсън. Когато Бишъп намери Тътсън, тя работеше за „Бекпейдж“ – събираше безпризорни деца по улиците, замайваше им главите с фалшиви обещания за пари и стабилност, само и само за да ги закара на разпродажбата в хотел „Гийон“ срещу три процента комисиона. Беше я убил с наслада.

Либи държеше ръката му и разглеждаше пръстите му:

– Какво си правил?

Връхчетата на пръстите му бяха покрити с пепел.

– Трябва да си измия ръцете. После трябва да се махаме оттук.

Тя кимна към малка дървена постройка в другия край на паркинга.

– Минахме покрай тоалетните по пътя насам.

Той я целуна отново.

– Ще ме изчакаш ли?

– Винаги.

Докато тичаше към тоалетната, чу как другите се смеят зад гърба му и пускат някакви шегички. Имаше време, когато си мислеше, че никога повече няма да чуе този звук. Беше приятно.

Когато бутна вратата и влезе, датчикът за движение включи лампите. Във въздуха се носеше мирис на лимони – не прекалено натрапчив. За обществена тоалетна направо беше съвършена. Изми си ръцете с топла вода и започна да ги суши, когато чу как вратата на една от кабинките се отвори зад гърба му.

Бишъп усети как сърцето му тупти, докато наблюдаваше в огледалото лицето, което се взираше в неговото.

– Как ме откри?

Детектив Сам Портър излезе от кабинката. Ръката му, облечена в ръкавица, държеше малък черен револвер.

– Чистачът. Онзи, който пушеше до черния вход в съда. Обади ми се и ми даде описание на колата ти. Всички таксита и лимузини в града имат джипиес. Паролите ми за полицейските компютри все още работят, така че беше достатъчно лесно. Проследих те от хотела до летището. Не беше трудно да разбера кой е полетът ти. Фалшивите имена не забавят нещата толкова, колкото си мислиш. Забавно е как малко пари веднага ти гарантират всякаква информация, от която имаш нужда… но всъщност това ти много добре го знаеш. Бях сигурен, че си ме забелязал, когато отиде до гишето за коли под наем, но предполагам, че не си. Изчаках на паркинга, когато отиде да хапнеш в „При Майк“. Това беше трудно. Още съм гладен. След това те проследих дотук. – Облиза устни и кимна към вратата. – Знам, че всички са живи. Не можах да го разбера веднага, но имах време за размисъл, докато бях заключен в онази дупка, в която ме натика. Когато говорихме по телефона онзи ден в „Гийон“, ти каза: „В сърцата ни има специално място за господин Франклин Кърби.“ Не „имаше“, а „има“ – сегашно време. И тук ми просветна. Разбрах, че всичко е било прах в очите. С помощта на Клоз, убеден съм, си нямал никакви проблеми да накараш приятелите ти да изчезнат и да се появят отново на бял свят като съвсем други хора.