Алан Уильямс: Архивът на Берия

— Притежателят очаква ли някакъв процент?

— Не. Собствеността е негова, продава я срещу заплащане в брой.

— Кой казва, че е така? Кой може да потвърди, че не я е откраднал? Или че това, което ти е дал, не е само копие, едно от няколко? Как се казваше онова, техният нелегален печат в Русия… Онези неща, които се печатат тайно и се предават от ръка на ръка?

— Самиздат. Не, нищо общо. Ако това беше стигнало до самиздат, отдавна да сме чули за него. Случаят не е такъв, сър. В сделка като тази човек трябва да разчита до известна степен на взаимно доверие.

Той млъкна, за да поръча кафе и да поиска сметката. Уитмор гледаше мрачно чинията си, олизана като от котка.

— Говориш за доверие към някакъв напълно непознат при сделка за три милиона долара.

— Именно! — извика Мъскин. — Точно затова мисля, че е честен. С толкова пари няма да тръгне да върти номера. За какво му е? Той не желае да се заплита в каквато и да било правна процедура, също както и ние. Не, той иска бърза, незабавна сделка без никакви номера, без никакви условия. И моят съвет е да му я предложим.

— Въпреки всичко имам нужда от още време, Сай. Поне четирийсет и осем часа. И не ми казвай, че няма да изчака толкова, колкото и категоричен да е. Такова бързане ме кара да мисля, че някъде е заложена уловка. Можеш да му кажеш това. Значи ще ти се обади в четири. После какво следва?

— Вземам тазвечерния самолет за Женева, пристигам утре сутринта и отивам с кола до „Отел Дьо Лак“ във Веве, където ще се срещна с него и с адвоката му. Трябва да нося договора със себе си, подписан от вас, заедно с банковия превод, или поне придружително писмо, което да потвърждава, че преводът е извършен. Той подписва, предава ми втората половина от материала и сделката е приключена.

— Договорът готов ли е?

Мъскин потупа вътрешния си джоб.

— Всичко е написано, с изключение на заглавието. Ще го попълня на място при подписването. Не искам дори нашите собствени юристи да го виждат. Името е достатъчно, за да подшушне някой на вестниците…

— Добре. Сега слушай. Кажи му, че заминаваш с утрешния самолет. Че аз още не съм го изчел до края и че имам нужда от допълнителна консултация с Крул… Обичайните извъртания. Действай хладнокръвно, без да будиш подозренията му. Просто му дай да разбере, че сме предпазливи. В края на краищата той ни потърси и ако действително е хитър, не би трябвало да очаква да сме толкова доверчиви, дявол да го вземе!

— Още нещо — добави той, след като келнерът остави пред тях кафетата. — Сигурен ли си все пак, че сме първи в списъка му? Неприятно ми е да си представя, че вече е разнасял ръкописа наляво и надясно.

Мъскин разтвори ръце и каза с насмешливо покорен глас:

— Както ви обясних, сър, имаме само неговата дума. Но можем спокойно да приемем, струва ми се, че е започнал от онези, които са на върха.

Уитмор прие комплимента с кратко кимване, след това стана, без да допие кафето си.

— Добре, Сай. Погрижи се да се качиш на утрешния самолет. Междувременно, като говориш с него, провери откъде се обажда и се опитай да разбереш къде е отседнал.

Той се обърна и си тръгна, съпроводен от цяла свита келнери. Мъскин осъзна, когато беше вече твърде късно, че не е получил подпис на договора. Уитмор беше безкрайно предпазлив негодник, който искаше договорът да бъде проучен от собствените му адвокати, напечатан със съответен шрифт и така нататък.

Мъскин се върна в офиса си, разположен в сградата от кафяв камък на Източна 44-та улица, където беше седалището на фирмата още от основаването ѝ през 1892 година, наля си едно силно уиски със сода и зачака обаждането от Европа.

Прекият телефон, за да не минава разговорът през централата на фирмата, иззвъня точно на минутата. Мъскин леко се подразни, когато гласът на телефонистката му съобщи, че обаждането е от някакъв номер в Анеси, Франция. Гласът долетя, много висок и със силен акцент:

— Мистър Мъскин?

— На телефона.

— Тук е Грегъри. Всичко наред ли е, мистър Мъскин?

— Всичко върви добре, мистър Грегъри.

— Говорихте ли с шефа си?

— Говорих.

— Значи утре пристигате в Женева?

— Изчакайте още мъничко, мистър Грегъри. Остават още няколко дреболии…

— Какви дреболии? Не е ли уредено всичко?

— Трябва да се направят още няколко дребни проверки.

— Проверки! Какви проверки?

— Моят шеф трябва да обсъди още нещо с професор Крул…

— Крул! — това беше пронизителен крясък. — Той нали остана доволен?

— Професор Крул е напълно доволен — търпеливо каза Мъскин. — Просто в случаи като този не бива да се прибързва…