Алан Уильямс - Архивът на Берия

— Чрез номера на банковата сметка ли? — попита Зангер, съсредоточен в лулата си. — Това означава да си имаш работа с най-педантичния от педантите. Нали знаеш как е при швейцарците: клиентът винаги има право, при условие че си плаща.

— Мислех си, че сме успели да ги разбутаме малко в това отношение. Нима не пускат от време на време нашите момчета от данъчните служби да надникнат в някои от онези зашифровани сметки?

— Така е, но само при изключителни обстоятелства. Трябва да има решение на Върховния съд. А в случая, дори и да докажем наличие на измама, съмнявам се, че бихме могли да постигнем екстрадиране. Освен, разбира се, ако Грегъри или някой от възможните му съучастници не се окажат американски граждани.

— Добре, но този тип, Грегъри, първо трябва да открие сметката, нали така?

Зангер кимна.

— Как ще го направи?

— С пари. Точно както, в която и да е друга банка, само че при швейцарците става още по-лесно.

Уитмор махна нетърпеливо с ръка:

— Виж какво, Майк, не ме прави на глупак. Говоря за формалностите: самоличност и прочее. Той няма да влезе там с пътнически куфар, за бога!

Зангер засмука силно лулата си.

— Споменал ли е конкретно някоя банка?

— Фолкскантонале банк в Цюрих. Те имат клон в Ню Йорк.

— Познавам ги. Една от по-малките швейцарски банки. Не са имали разправии с тукашните данъчни власти.

— И значи какво ще му трябва на Грегъри, за да докаже самоличността си, без да съобщава истинското си име?

— Например едно препоръчително писмо, написано от швейцарския му адвокат.

— Само с името Грегъри?

— Може да се нарече и Йосиф Сталин, тях това не ги интересува. Важен е номерът, не името. Грегъри и толкоз, друго не им е нужно за чека.

— Предполагам — бавно изрече Уитмор, — че твоите връзки в ЦРУ не вършат работа в случая?

Зангер се засмя.

— За бога, тях не ги закачай! Само да надушат и веднага ще поискат сами да грабнат сделката и е много вероятно всичко да провалят. Хайде да се разберем, Чък: ако искаш помощта ми, няма да се забъркваме с „Компанията“.

Уитмор изглеждаше потиснат.

— Излиза, че нямаме голям избор?

Зангер изтръска лулата си.

— Имаме по един много способен човек в Женева и във Виена. Струва ми се, че днес вече не би могло да се направи нищо, но по някое време утре ще разполагаме с данни за Грегъри, ако това му е името. Ще пусна и опашка след твоя човек, Мъскин, от момента на кацането му. Имаш ли номера на полета му?

Уитмор му го даде.

Зангер затвори бележника си и двамата станаха от масата.

— Почакай за секунда, да позвъня на Мъскин — каза Уитмор. — Да разберем дали е научил къде е отседнал Грегъри.

Той се върна след малко, още по-посърнал.

— Нищо радостно. Обадил се от Анеси, във Франция. Щял да бъде в движение. Това е положението, ако Мъскин казва истината.

Зангер кимна и двамата се ръкуваха.

— Довиждане, Чък. И не се тревожи толкова. Остави на мен нещата. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

Зангер се обади на Уитмор на другия ден, малко преди пет.

— Съжалявам, но това Грегъри изглежда е някаква измишльотина. В нито един швейцарски хотел или пансион няма човек, записан под това име през последните пет дни, и в нито един от големите хотели няма резервация на името Грегъри за предстоящия уикенд. Във всички останали страни не са открили нищо.

Уитмор изръмжа, без да каже дума.

— Нещо ново при теб, Чък?

— Нищо.

— Е, ще държим връзка.

Уитмор остана дълго време загледан в кожата върху писалището на бюрото си.

Преди половин час бе дал на Мъскин последните си нареждания: десет процента от исканата цена — 300000 долара — да бъдат платени на Грегъри при подписването за едномесечна опция върху ръкописа. Уитмор реши, че така „Бърн Хирш“ ще има време за допълнителни проверки, както и за да се изчака някакво евентуално обстоятелство, което би тласнало нещата в една или друга посока. Договорът предвиждаше, че след изтичането на трийсет дни „Бърн Хирш“ са свободни да се откажат от опцията, ако възникнат сериозни съмнения относно автентичността на ръкописа. Грегъри се задължаваше през това време да не го предлага другаде.

Дълбоко в себе си Уитмор се чувстваше нещастен. В миналото, докато „Бърн Хирш“ издаваше може би по една наистина печеливша книга годишно, всички бяха доволни. Политиката не влизаше в техния обсег, освен ако не ставаше дума за нещо напълно благоприлично или за древна история. А дневниците на другаря Лаврентий Павлович Берия, както изглежда, бяха твърде далеч и от едното, и от другото.