Алан Уильямс: Архивът на Берия

Тя не искаше да свърши и продължи да лежи там и да стене, така че галантно доведох докрай удоволствието ѝ с ръката си. Когато всичко приключи, тя се разплака, с което ме подразни. Дадох ѝ още вино, но тя се разрева още по-силно, така че отново ми се наложи да проявя строгост. Казах, че съм високопоставен човек и че ако се държи добре и е разумна, ще се погрижа да бъде включена в парада на спартакиадата в Москва на 18 юли. Това изглежда я успокои и след като пийна още малко вино, включих мотора. Заговори, че трябвало да се върне на кораба си, но аз ѝ казах да не се тревожи и я откарах в Гагра.

Моите грузинци чакаха на пристана. Те се отнесоха с момичето като с гостуваща знаменитост, а аз я утеших допълнително, заявявайки, че ще уредя всичко с началниците ѝ, а тя може да остане при мен до другата сутрин.

Горе на вилата ми съобщиха, че един от патрулните катери извадил от морето професора и сега той страдал от изтощение. Разпоредих се да го натоварят на първокласен спален вагон в нощния влак за Тбилиси. Мисля, че достатъчно добре познавам Бесо, за да съм сигурен, че не ще прояви каквато и да било недискретност.

Моята малка Людмила — така се наричаше тя — остана на едно великолепно пиршество същата вечер, след което наистина ѝ показах какво мога. Тя очевидно възприемаше бързо и повече сълзи нямаше.

Накарах Рафик да я изпрати сутринта, за да довърши тренировката си на кораба с малката лодка. Тя ми каза, че след една седмица е рожденият ѝ ден и аз оставих бележка да се изпратят рози и шоколади в хотела ѝ в Гагра, където е отседнала с треньора си.

Чарлс Е. Уитмор, вицепрезидент на „Атлантик, Нашънъл & Дженеръл Консолидейтид“, вдигна поглед към зеленото око, което му намигаше през бюрото, и чу механичния глас:

— Време е за обяда ви в един и петнайсет с господин Мъскин, господин Уитмор.

Бавно, с грижливостта на учен, боравещ с някакъв деликатен прибор, Уитмор остави златния молив върху полето на листа, събра машинописния текст, заключи го в чекмеджето до коляното си и едва тогава отговори на автомата:

— Слизам веднага, госпожице Кийст.

Беше едър мъж със сиво чиновническо лице и движения на инвалид. Днес прояви изключителната предпазливост да заключи вратата, преди да премине край залата с преградени зад стъкла офиси, пълни със замлъкнали пишещи машини и шеговити надписи по стените, и да се появи в един вестибюл с цвета на ментолов крем, където група красиви секретарки чакаха строени като почетна рота зад бюра с позлатени крака.

Уитмор мина безмълвно край тях. При асансьорите бе принуден да се включи в обедната навалица и няколко души му кимнаха, без в бледите очи на Уитмор да проблесне някакъв отговор. Приличаше на човек, свикнал да пътува в първа класа, за когото всички спътници са едно необходимо бреме.

Пред мраморното преддверие чакаше лимузина със запален двигател, а шофьорът стоеше на тротоара. Уитмор потъна в тапицирания полумрак, защитен зад опушените стъкла от блясъка на Мадисън авеню, докато колата пропълзя по краткия път до тихия прохладен ресторант, където зеленчуците се доставяха пресни всяка сутрин със самолет на Ер Франс.

Гостът вече беше пристигнал и се открояваше в сянката с белозъбата си усмивка. Уитмор изръмжа нещо и седна насреща му. Един келнер се появи като привидение и сложи чаша студено мляко пред него. Сай Мъскин стискаше с шепи ствола на чашата, пълна с недокоснато мартини.

— Е, сър, каква е присъдата?

Мъскин беше дребен повратлив човек с прекалено голяма глава. Когато говореше, тя се поклащаше насам-натам като на онези кучета играчки, които се пулят иззад стъклата на колите. Чертите на лицето му бяха меки и пухкави, но имаше широки алчни ноздри и сиви очи, ококорени на фона на изкуствения загар. Беше главен редактор в „Бърн Хирш“, една от уважаваните издателски къщи в Съединените щати, основана преди повече от век, но понастоящем едва ли нещо повече от интелектуален орнамент на конгломерата „Атлантик, Нашънъл & Дженеръл“. Самият Мъскин, макар и не интелектуалец, следеше съвременната литература, което ще рече текущите бестселъри, и знаеше всички литературни клюки, като си оставаше един старомоден манипулатор, упорит и ловък, особено в пробутването на евтини заглавия, което смяташе за основна цел на издателската дейност.

Репутацията му се градеше на не повече от пет-шест книги, до една лишени от всякаква литературна стойност, но с над десетмилионни тиражи в света. Мъскин беше отгледал авторите им с вещина, като се бе превърнал не само в редактор, но и в агент, мениджър и посредник за всичко: уговаряйки, подкупвайки, подлагайки им капан (съвсем законно) с примамливи насрещни предложения, перспективи за филмиране, повратливи адвокати, измишльотини за чуждестранни данъци, докато се окажеше, че те не могат да мръднат, ако не се помръдне той. А той не спираше да мърда за миг: ходеше от издателство на издателство и прибираше всички автори „в своя гардероб“, като всеки път вдигаше залога.