Алан Уильямс - Архивът на Берия

— Защо? Какво се е случило? — попитах аз.

Той отново се усмихна.

— Има добри новини, както ми се струва. Мосю Маклийн ви иска утре по обед в Сен Дени. С багажа, готови за път.

— Къде заминаваме?

— Това ще ви каже той лично. Срещата е в бара на хотел „Бугенвил“, утре по обед — повтори той.

— И вие изминахте целия този път, за да ни съобщите това? Не можеше ли мосю Маклийн да позвъни по телефона или сам да дойде? — подозрително попитах аз.

Французинът само сви леко рамене.

— Мосю Маклийн днес не е в Реюнион. Освен това държеше да ви предам лично инструкциите. — Той понечи да се обърне и да тръгне към колата си, след което добави: — Съветвам ви да изчакате до утре сутринта и тогава да тръгнете. Днес следобед се очаква времето да се развали. А вече знаете какъв е пътят надолу.

Той се качи в ландроувъра и замина.

Почти веднага го последвахме и ние, но мосю Друе Льомон очевидно караше бързо и се бе разтопил в мъглата.

Пиша това в нашата стая със затворени капаци, докато дъждът плющи по балкона отвън и макар че е едва четири часът следобед, лампите са светнати. Татана лежи и чете, багажът ни е прибран, с изключение на тоалетните принадлежности, сметката е платена и ние сме готови призори да напуснем хотела.

Така че всъщност това е краят на тази история. Остава да се разбере какво е успял да уреди Скип Маклийн със силните на деня в Европа и в Щатите. Още не съм казал на Татана, че трябва да върне своя дял от парите, но като си помисля какво се случи с Борис, тези 300000 долара ми се струват нищо. Всъщност ако имах някаква представа как ще се завърши всичко, никога нямаше да се захвана с тази работа.

Не, това не беше краят на историята.

В десет и двайсет на другата сутрин шофьорът на едно рено с ремарке спря пред полицейския участък в Сен Дени и съобщи за тежка катастрофа в циркуса на Силао, на половината път от града. Някаква кола лежала разбита в пропастта на стотина метра под шосето.

Полицаите пристигнаха след един час на местопроизшествието и се наложи да се спуснат с въжета и други приспособления до катастрофиралия автомобил. Върху някаква издатина на около петдесет метра надолу откриха един мъж в безсъзнание. Четирима полицаи направиха импровизирана примка и успяха да го измъкнат на пътя, където вече чакаше линейка с лекар. Състоянието на мъжа беше тежко: лекарят установи сериозни контузии и вътрешни кръвоизливи. Единият му крак беше натрошен, а гръдният кош — премазан.

Друга група полицаи в това време стигнаха до колата. Беше бяла симка с гюрук, която сега напомняше смачкано парче тоалетна хартия. На няколко метра от колата лежеше изпотрошеното тяло на млада жена. Тя очевидно бе мъртва. Един от полицаите по-късно каза на свой колега, че дори не можело да се разбере дали е била хубава или не.

По настояване на лекаря линейката потегли за Сен Дени, без да дочака да измъкнат тялото на жената. С фарове, включени на дълги, под непрекъснатия нервен писък на сирената, кънтящ между стените на кратера, тя измина петдесетте километра до болницата само за един час. Пострадалият беше все още жив, когато го вкараха бързо в операционната, където двама хирурзи вече чакаха.

В това време полицията се опитваше да установи причината за катастрофата. Липсваха свидетели. Времето беше ясно, злополуката бе станала на относително по-безопасна отсечка от пътя — един не особено остър завой. Боядисаните в бяло ограничителни камъни бяха разхвърляни от удара. Сержантът, натоварен със случая, се изненадан, че кола с подобни размери е могла да нанесе такива поражения, дори и да е излетяла фронтално навън. За съжаление състоянието на автомобила изключваше възможността да се потърси някаква механична повреда. Наблизо личаха пресни следи от автомобилни гуми, но твърде широки за симката. Малко вероятно изглеждаше и шофьорът да е бил пиян по това време на денонощието — макар че в хода на следствието трябваше да се вземат кръвни проби както от мъжа, така и от починалата жена.

Полицията се сблъска и с един друг проблем. У всяка от жертвите се намериха по два паспорта: общо три британски и един израелски. Полицейският инспектор веднага повика господин Брайън Армитидж, почетния британски консул в Реюнион.

Армитидж беше стар вдовец, служител във фирма за търговия с плодове в Сен Дени и представляваше интересите не само на британците, но и на още няколко националности, в това число и на гражданите на Израел. Досега не му се беше случвало да се сблъсква с подобен случай. Той си беше у дома и се канеше да подремне следобед, когато му позвъниха. Инспекторът го викаше във връзка с някакъв спешен случай в болницата.