Алан Уильямс - Архивът на Берия

Когато станахме, Маклийн ми подаде една визитна картичка. На нея пишеше: Мишел Друе Льомон и сие. Навигация, Франция — Африка АД. Следваха два адреса и телефонни номера в Сен Дени и в Сен Пол.

— Това е вашият човек за връзка — каза той, — в случай че нещо се обърка и искате да се свържете с някого от нас.

Никой от двамата не се усмихваше.

— Ние ви се доверяваме, защото не ви броим за мошеник, Малори. Ако искате да живеете, при това на свобода, трябва и вие да ни се доверите. Опитате ли се да побегнете, дори с тези нови паспорти, скоро ще се уверите, че няма да стигнете далеч.

— Ще ме предадете на руснаците ли?

— Няма да има нужда да го правим — каза той. — Просто ще ги оставим да ви пипнат. Това ще им отнеме известно време, но няма начин да не успеят. Ние сме последните, които биха си позволили да подценяват Противника.

Внезапно ми хрумна подозрението, че е възможно това да е най-удобното разрешение за тях: връчват ни нови паспорти, след което уведомяват КГБ и ги оставят да свършат черната работа, измивайки по този начин ръцете на ЦРУ. Но както казваше Маклийн, ако не исках да свърша като Борис, нямах друг избор, освен да им се доверя.

— Е, желая ви успех — каза Тед Вангер.

— И не се тревожете — добави Маклийн. — Стойте си спокойно и кротувайте. Запомнете, хотел „Белвю“ в Силаос.

Този път си стиснахме ръцете.

След като си заминаха, аз се качих горе и събудих Татана. Разказах ѝ за двамата посетители и тя изпадна в ярост.

— Защо не ме повика! — изкрещя тя. — В края на краищата аз съм натопена колкото и ти!

Опитах се да я успокоя, но тя по принцип се събуждаше с лошо настроение и аз реших да я запозная с условията на Маклийн постепенно, на малки порции. Доколкото бях успял да я опозная, тя нямаше да се откаже от тези 300000 долара без борба. Дадох ѝ новия паспорт, казах ѝ да се подпише в него и да не забравя, че сега се казва Лаура Форсайт и е моя съпруга — след което я уверих, че срещата във фоайето на хотела е била съвсем приятелска.

Тя влезе в банята, като мърмореше недоволно през вратата — защо трябва сега да си чупим краката от бързане — и аз ѝ креснах, че следобед времето се разваля.

Половин час по-късно излязохме от хотела. Небето все още бе чисто, слънчевите лъчи играеха по океана с диамантено великолепие и изпълваха улиците с ярки, болезнени отблясъци. Успях да купя два пакета машинописна хартия, преди да затворят магазините, обяснявайки на Татана, че докато стоим затворени там, смятам да започна работа над нова книга.

— Нима не ти стигат парите, та искаш още да работиш? — попита тя.

— Парите никога не бива да убиват творчеството — заявих надуто аз.

Усещах, че онази алчна съставка в характера ѝ, която тутакси я въвлече в нашия план от самото начало, щеше тепърва да създава проблеми и реших да отложа всякакви обяснения за Силаос.

Сега, когато имах възможност да разсъждавам по-спокойно, някои страни от сделката и от разговора започнаха да ми се явяват в друга светлина. Например изготвянето на паспортите говореше за предварителен план, изработен още преди да се разбере за смъртта на Борис, тъй като едва ли според мен дори и ЦРУ бе в състояние да свърши такова нещо за няколко часа. Но ако планът е бил толкова подробно замислен, защо Маклийн каза, че е възможно да минат няколко седмици, докато те успеят да изгладят нещата? С кого? С шефовете на ЦРУ? С Държавния департамент? С Главния прокурор? Или с Москва? И защо настояват да стоя в Реюнион? Те признаха, че руснаците са проследили дирята до Йоханесбург и че дори и засега да са спрели там, нямаше да им е нужно много време, за да се ориентират и да наваксат закъснението — както Маклийн си позволи внимателно да изтъкне. Така че за какъв дявол трябваше да стоим тук и да чакаме да ни спипат? Щом за ЦРУ не е било проблем снабдяването ни с фалшиви паспорти, защо не ни приберат в някое от сигурните им скривалища, вместо да ни пращат на върха на един угаснал вулкан само с името на някакъв непознат французин за свръзка?

Обмислях всичко това, докато карах отново на юг край брега, и псувах себе си за наивността. И наистина бях така зашеметен от появата на двамата мъже и толкова успокоен от умело изиграната им загриженост, че приех за чиста монета всичко, което казаха. Сега обаче се колебаех. Колебаех се дали да не взема следващия самолет за Южна Африка и да отида да се предам. Две неща ме възпираха: летището беше точно в обратната посока и самолети за Йоханесбург имаше само сутрин. Оставаше обаче и нощният полет за Париж в 10 часа вечерта, което значеше, че все пак имах време да реша, след като стигнем в Силаос.