Алан Уильямс - Архивът на Берия

Аз обаче вярвах и още как: сега, след като шокът бе преминал и можех да размишлявам по-хладнокръвно, започнах сериозно да претеглям последствията, които тази смърт можеше да има за нас. Намеренията на Москва изглеждаха достатъчно недвусмислени: да заловят някой от нас и да го откарат в Русия, където да го принудят да издаде източника на книгата. Следователно заплахата срещу Борис се превръщаше в заплаха срещу нас.

След това ми хрумна една още по-страшна мисъл. Те бяха извършили отвличането във Франция — ако информацията, че самолетът е излетял от Лион беше вярна. Реюнион също беше Франция, само на осем часа път със самолет. Помислих си дали в крайна сметка Родезия нямаше да е по-добрият избор?

Докато Татана продължаваше да лежи обезумяла на леглото, аз взех „Тайм“ и зачетох един от уводните материали, озаглавен „Берия АД“. Списанието проследяваше основните нишки на конспирацията, но не стигаше до никакво заключение относно автентичността на книгата. Статията завършваше с извода, че ако това е фалшификация, измамниците вероятно в момента са мишена номер едно за съветските служби за сигурност. Броят е бил даден за печат най-малко два дни преди смъртта на Борис.

Хапнахме на обед без особен апетит, след това се отправихме с колата на юг по крайбрежното шосе край океанската пустош, която се издуваше като кожата на огромно влечуго. Накрая открихме един бамбуков бар, разположен върху ивица черен пясък до самите вълни. Слънцето се бе скрило зад проблясваща тънка мъгла. Изкъпахме се в хладката вода и после се подслонихме под навеса до един въртящ се вентилатор, като Татана поиска коняк, а аз си поръчах лимонов сок.

В бара имаше още само двама посетители: тъмнокожи младежи с дълги коси и по бански с размера на носни кърпички, които щракаха с пръсти пред един мюзикбокс. Погледите и на двамата се спираха нахално на Татана, докато келнерът французин ѝ пълнеше чаша „Хин“ с три звездички, и се оцъклиха, когато тя му каза да остави бутилката.

— Може би е по-добре да се върнем обратно в Йоханесбург и оттам да отлетим за Солсбъри — предложих аз.

Тя ме изгледа с подпухнали очи.

— Каква полза от това? Ако искат да ни хванат, ще ни хванат, където и да сме. Ние сме номер едно в списъка им, можеш да бъдеш сигурен в това.

Тя не бе чела статията в „Тайм“, но я възпроизвеждаше с вледеняваща точност, като гласът ѝ изразяваше по-скоро пренебрежение, отколкото страх.

— В Родезия ще им е по-трудно — настоях аз. — А с парите, които имаме, бихме могли да платим за специална полицейска защита.

— Да, като Троцки. — Тя затвори очи и се усмихна. — Той не само е бил наел мексиканската полиция да го пази, но е имал и лична охрана. И въпреки това са го докопали.

— Докопали са го с хитрост. Троцки е бил непредпазлив — казах аз. — Освен това целта на руснаците вероятно е да ни отвлекат, не да ни убиват. С една добра полицейска охрана няма как да го направят, освен ако не подкупят едва ли не цялата родезийската полиция: а не виждам как дори и КГБ би могло да постигне това.

Тя се загледа в коняка си.

— Щом възлагаш толкова надежди на тези прекрасни родезийци, върви при тях. Върви и се затвори в някаква малка крепост, където тъпи полицаи ще те пазят двайсет и четири часа на денонощие. Аз по-скоро бих отишла в затвора.

Отново, както много пъти с Борис, осъзнах, че е безсмислено да споря. Пак се изправях пред непреодолимата сила на руския инат, който не трепва дори пред заплахата от смъртта.

Един от дългокосите юноши се приближи и я покани да танцуват. Тя вдигна разсеяно очи към него и безмълвно поклати глава. Той я изгледа, сви презрително рамене и се върна при приятеля си до мюзикбокса. Няколко минути по-късно те си тръгнаха, както си бяха по бански, и аз ги видях през бамбуковата преграда как отпрашиха шумно с откритата си двуместна кола.

Татана беше изпила една трета от бутилката и беше все още трезва, когато заваля дъжд: дебели вертикални водни копия, които отскачаха от вулканичния пясък, вдигайки облаци пара. Изтичах навън и вдигнах гюрука на симката, макар че седалките вече бяха мокри. По обратния път планината изобщо не се виждаше, а по пътя течеше буен поток. В хотела се поинтересувах дали някой е питал за нас, но жената поклати отрицателно глава. Горе Татана не ми позволи да я целуна, за да не ми дъхти на коняк, и настоя да я любя отзад, което направих под монотонното жужене на климатичната инсталация. След това тя потъна в тежък сън, а аз легнах до нея и се замислих дали нямаше да е най-добре да взема следващия самолет за Йоханесбург, да отида право в английското посолство и да призная всичко. Да свикам пресконференция и да разкажа цялата история до самата смърт на Борис, а после да предложа на „Бърн Хирш“ покриване на щетите, тъй като договорите за издание с меки корици и преводи в чужбина вероятно щяха да бъдат обявени за нищожни в мига, когато истината излезе наяве. И кой знае дали тогава не бихме могли да сключим допълнително споразумение подобно на Клифърд Ървинг и да подпишем договор за написването на книга за книгата — цялата история на мистификацията, до последната ѝ, ужасна развръзка. Но преди това имах нужда да поговоря с някого. Не с Татана. С някой, който не е замесен, но би се отнесъл със съчувствие и би ме посъветвал, а може би дори би подсказал някакъв безопасен изход.