Алан Уильямс - Архивът на Берия

Двамата ме съзерцаваха търпеливо.

— Погледнете на нещата така — рече Маклийн. — Вие и момичето сте сами. Фактически в момента вие вероятно сте двете най-самотни същества в цялото Южно полукълбо.

— Не сме дошли, за да ви задържаме или да ви преследваме — намеси се Вангер. — Не ни интересува юридическата страна на нещата. Възможно е да ви се забрани достъп до Съединените щати за няколко години, но дори и това бихме могли да уредим, стига да не ни подведете.

Маклийн отново взе думата:

— Ето каква е сделката, Малори. Вие ще ни разкажете писмено как сте извършили фалшификацията на „Дневниците на Берия“. С всички подробности, от самото начало: пътуването до Будапеща, клетвената декларация от унгареца, изповедта на момичето пред лондонския вестник. Всичко. И ще повторите това публично пред пресата. В замяна ние ви гарантираме, първо, непосредствената безопасност, както и защита срещу евентуално преследване впоследствие и, второ, че ще накараме Държавния департамент да се опита да постигне споразумение с Москва да озаптят копоите си. Запомнете: щом веднъж си признаете, руснаците ще загубят интерес към тази проклета история, както ни се иска и на нас. Единственото, което желаят всички, е да се сложи капак и тя да бъде забравена.

Докато слушах, се почувствах като пациент, на когото лекарят току-що е казал, че в края на краищата болестта му не е неизлечима. Разбира се, двамата можеха и да блъфират, но нещо ме караше да им се доверя: вероятно просто нуждата да се доверя на някого, който и да е той. А Маклийн и русокосият му приятел изглеждаха опитни, почтени и надеждни. Мина ми през ум, че при всички случаи е по-добре да заложа на тях, отколкото да кисна с Татана, без приятели, на този вулканичен остров.

— Ще ви кажа истината — проговорих най-после, — аз самият си мислех да направя нещо такова. Да отлетя за Йоханесбург и да се предам.

— Стойте по-далеч от Йоханесбург — каза Вангер. — Кротувайте засега тук. Хората от КГБ са стигнали тъкмо до Йоханесбург и слава богу, засега следата нататък изглежда им се губи. А ние сме казали на южноафриканците да слагат ръка върху всеки, който се заинтересува от списъка на пътниците на Ер Мадагаскар до Тананарив през последните дни.

— Само че се махнете от този хотел — каза Маклийн. — Прекалено централен е, прекалено очебиен. Идете в някое затънтено кътче. Има едно място, наречено Силаос, горе на вулкана. Там има хубав хотел с плувен басейн, идеален курорт. Може би ще се наложи да прекарате няколко седмици, докато изгладим нещата.

— Вие ще останете ли?

— Единият от нас — каза Вангер. — Няма да ви оставим сами, бъдете спокоен.

— Само при едно условие — казах аз. — Ако напиша всичко това за вас, искам да запазя авторските си права. С други думи, искам да направя опит да го продам.

Гласът на Маклийн стана твърд:

— Не смятате ли, че вече сте продали достатъчно?

— Вижте — казах, — аз ще направя самостоятелна сделка, за да се разплатя с „Бърн Хирш“, ако те ми гарантират приличен аванс за истинската история. Бихте ли могли да ми помогнете?

Маклийн понечи да се усмихне.

— Аз не съм литературен агент, Малори. И на ваше място не бих хранил илюзии, че в „Бърн Хирш“ изпитват особено топли чувства към вас. Но ако двамата с момичето върнете своя дял от парите, тогава всичко ще стане много по-лесно и за вас, и за нас. — Той кимна тържествено, след което добави: — Между другото, вие бихте се чувствали по-добре с нови паспорти, поне докато отмине най-лошото. — Той ми подаде два чисто нови британски паспорта. — От сега нататък използвайте тези. С малко късмет следата може да се заличи.

Моят беше на името на Ричард Гленвил Форсайт, търговски пътник, роден в Бромли, Кент, през 1935 година. Снимката ми бе взета от обложката на последната ми книга, имаше дори входящи и изходящи печати от летище Коантро, Женева, както и печат от граничния пункт тук, на летище Гийо. А Татана бе вписана като госпожа Лаура Форсайт, по баща Малтини, домакиня, родена в Милано през 1940 г. Нейният паспорт съдържаше същите входящи и изходящи печати, като и двата паспорта бяха издадени от Форин Офис преди шест седмици и половина и важаха за десет години. Снабдени бяхме и с необходимите свидетелства за ваксинация против холера и дребна шарка, издадени от швейцарското министерство на здравеопазването в Женева. Единственото, което липсваше, бяха подписите ни.

За малко да ги попитам как са успели да направят това за толкова кратко време, едва ли за повече от двайсет и четири часа, но реших, че въпросът ми би бил наивен, а и малко нагъл. Насреща си имах истински професионалисти. Нещо повече, те ми предлагаха — в случай че бяха почтени — тъкмо сделката, за който се молех, откакто прочетох за смъртта на Борис.