Алан Уильямс - Архивът на Берия

Фоайето на хотела беше огромно и пусто, със стъклописи в псевдопримитивен стил. В дъното се виждаше бар с едно пълно, тромаво наглед момиче зад него, потънало в списание „Ел“. Гишето на рецепцията беше празно. Аз подадох на момичето новите ни паспорти. Тя ни каза, че сме единствените гости на хотела и аз я попитах шеговито много ли хора се претрепват по пътя дотук.

Тя сви рамене:

— По двама-трима на месец. Най-вече в събота и неделя, идват доста младежи да танцуват. Пият повечко и после тряс!…

Тя взе един ключ и зашляпа с чехли нагоре по бетонното стълбище. Въведе ни в обширна бяла стая с климатична инсталация и парно. Отвори капаците и аз зърнах през мъглата овален плувен басейн с безлюден бар до него и няколко изоставени столове и маси.

Поставих пишещата си машина и пакетите хартия на масата до балконския прозорец. Татана помоли момичето да изпрати бутилка коняк.

След половин час бях изложил в общи линии предложението на Маклийн. За мое учудване тя го прие почти без да спори. Единствената подробност, която спестих, бе възстановяването на тристата хиляди долара. Реших, че това може да почака, докато разрешим по-важните проблеми.

Вече седемнайсет дни сме в хотел „Белвю“ в Силаос. Обикновено от изгрев-слънце до обед времето е ясно, с един особен алпийски блясък на въздуха, който действа много ободряващо. В такива моменти, както ни бе обещало момичето от летището, се вижда целият остров — огромен масив от изумрудени и черни планини, спускащи се пласт по пласт надолу към смътната сиво-зелена линия на океана.

Хотелът през повечето време е празен, като се изключат случайните гости за по една нощ: предимно двойки французи на средна възраст, дошли за ваканцията от метрополията. В събота вечер долу е дискотека и за няколко часа хотелът се напълва с дългокоси момчета и момичета и гърмяща музика, която кънти над планините. Иначе мястото е зловещо тихо.

Татана прекарва по цели дни в четене, сутрин лежи край басейна, а следобед в кревата си. Аз свикнах да ставам при изгрев-слънце и понякога работя по десет часа на ден, описвайки с най-малки подробности нашето начинание — от онази първа вечер, когато се заехме да разчистваме апартамента на Борис, до този момент.

Скип Маклийн ни направи неочаквано посещение заедно с човека за връзка, онзи от френско-африканската корабна компания. И двамата се държаха приветливо и делово. Маклийн се поинтересува как върви моята работа. Казах му, че пиша за много неща, които едва ли биха интересували разузнаването, но той ме успокои, че след като бъде въведена в компютър и преработена, всичко ще се сведе само до голите факти. А при положение че не променям и не прибавям нищо в оригинала, щях да разполагам с него както намеря за добре.

След това се опитах да науча от тях защо всичко толкова се проточва. Маклийн отвърна весело, че дипломатическите въпроси винаги изискват време, особено когато нещата опират до Русия. Увери ни, че Държавният департамент е предприел сериозни стъпки по обичайните канали да убеди Москва, че скандалът с Берия скоро ще бъде изяснен за всеобщо удовлетворение и ни каза да се надяваме на резултат през следващите две седмици. Според него най-доброто си оставаше дотогава да се крием в Реюнион. КГБ изгубили следата в Йоханесбург, където двама техни агенти били заловени на летище „Ян Смит“. Те си признали, че са от африканското бюро на КГБ със седалище в Конакри, Гвинея, и че били изпратени да ни открият с Татана, очаквайки окончателни инструкции от Москва. BOSS, Южноафриканската служба са сигурност, поддържала известно време следата гореща, карайки двамата агенти да изпращат кодирани съобщения в Конакри, докато накрая се получила заповед да изоставят издирването. Или там са разбрали какво е станало, или са се отказали. Нито едно от тези обяснения не ми звучеше съвсем удовлетворително, а мисля, че същото важеше и за Маклийн, но той се придържаше към инструкциите си и продължаваше да се държи приветливо, оставайки твърд в основното: двамата с Татана трябваше да останем тук, в Силаос. Две седмици не са цял живот, весело заяви той, а ако имаме нужда от нещо, винаги можем да се обадим на мосю Друе Льомон.

Но две седмици не са малко време — не толкова за мен, защото аз работя, колкото за Татана, която както забелязах, живее с постоянна тревога и все повече се затваря в себе си. Носехме десетина книги с нас, тя ги прочете и препрочете до една, без да се броят купчината евтини романи на Сименон, купени от малкия супермаркет. Обикновено докато работя сутрин, тя слиза и плува в басейна, после се разхожда по циментовия ръб като в затворнически двор. Освен това пие много, предимно коняк, макар от това да няма видим ефект, и пуши цигара след цигара.