Алан Уильямс - Архивът на Берия

Следобедите и вечерите текат особено бавно: облаците надвисват ниско и още по пладне навън сякаш се здрачава, а от небето се сипе ситен траурен дъждец и изпълва хотела с миризмата на влажен бетон и гнила растителност. Любим се редовно, но дори и това започна да придобива монотонността на задължителен обред.

Вчера най-сетне нарушихме еднообразието и предприехме един излет до вулкана. Това беше в разрез с инструкциите на Маклийн да не напускаме Силаос без негово разрешение, но аз не виждах с какво може да ни застраши пътуването до някоя забележителност в околността. Предната вечер бях помолил момичето от бара да ни приготви суха храна и потеглихме преди изгрев-слънце, тъй като времето при вулкана започва да се разваля към десет-единайсет.

Слава богу, този път не се наложи да се спускаме по циркуса, тъй като поехме към вътрешността на острова, южно от кратера, през лунен пейзаж от скали и серни пясъци, смити от дъждовете и омесени в бледожълта палачинка. Пътят скоро се стесни до широка пътека с дълбоки коловози. Не срещнахме нито една кола. В крайна сметка стигнахме до ниска ръждясала ограда с табела, на която се виждаха череп с кръстосани кости и надпис с червена боя:

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! СТРЪМЕН СКАТ

Спрях колата на няколко метра и излязох. Надникнах през оградата и веднага се дръпнах назад. Отвесно надолу започваше пропаст, дълбока навярно триста метра или повече. На дъното ѝ и нататък се простираше пустош, напомняща сбръчкана черна кожа, цялата в белези и струпеи. Облаците бяха останали отдолу, океанът не се виждаше.

Пристъпих отново към оградата, този път с Татана, и погледнахме заедно. Тук не беше трудно да повярваш, че земята е плоска и че сега сме застанали на ръба ѝ.

В средата на пустинята се издигаше някакъв ръждиво чер конус и от върха му кротко се издигаше стълб от пушек като от чашката на стара лула. В същото време ме блъсна миризмата — вкиснато-мъртвешка смрад в чистия планински въздух, воня на сяра, на студена пепел и гнилоч, макар да не бяхме видели нито един стрък растителност през последните десетина километра дотук.

Татана хвана ръката ми.

— Том, да се махаме оттук.

Влязохме в колата. Облаците се носеха нагоре по склоновете зад гърба ни, когато потеглихме обратно. Изглежда пакетът със суха храна щеше да остане недокоснат.

Бяхме изминали около три мили и първите мъгли вече започваха да ни обгръщат, когато в един остър завой под надвиснала буца лава отсреща изскочи някакъв ландроувър и се размина на косъм с нас, свивайки в последния миг. Не видях лицето на шофьора, колата изчезна за миг в мъглата.

След неколкостотин метра видях знак пред едно отклонение, което бях пропуснал на идване: „Кратер Коломбие — 100 м“. Намалих скоростта.

— Съвсем близо е — казах. — Жалко ще е след толкова път да не видим поне един кратер.

Татана не гореше от въодушевление, но моите нерви бяха опънати от разминалата ни се катастрофа с ландроувъра и имах нужда да се разведря. Спрях, слязохме от колата и стигнахме по добре утъпкана пътека до един угаснал конус. Стърчеше на около шест метра, склоновете му представляваха сипеи, по които трябваше да се пълзи на четири крака. Горе зееше дупка, към метър и осемдесет широка, с отвесни черни стени.

— Сигурно е базалтов кратер — каза аз. — Базалтът е един от най-твърдите минерали. Вулканолозите наричат това комин: клапата в дъното на кратера, през която разтопената лава и газовете изскачат, изтласкани през земната кора. Базалтът остава невредим дълго след като лавата се превърне на прах. Внимавай! — извиках аз, когато Татана се наведе над ръба и се взря надолу. — Бог знае колко е дълбоко, може би няколко километра.

— До центъра на земята — прошепна тя.

Взе един камък и го хвърли в дупката. Отекна страхотен бумтеж, който бързо заглъхна и пак настана мъртвешка тишина. Точно тогава се чу двигателят, съвсем наблизо. Явно в залисията не сме усетили по-рано колата. Обърнах се и видях ландроувъра, с който избегнахме сблъсъка преди малко. Беше спрял в края на пътеката. Отначало не се случи нищо.

Татана започна да слиза надолу по стената на конуса.

— Ела, сигурно е някой турист като нас — извика ми тя.

Тръгнах след нея, когато вратата на ландроувъра се отвори и от нея излезе мъж с жълто-кафяво сако. На половината път от него разпознах нашата френска връзка Мишел Друе Льомон. Той ни се усмихна измъчено и протегна ръка.

— Много съжалявам, досетих се, че сте вие. Май карах прекалено бързо преди малко! — Той пристъпи напред, като все още държеше ръката си протегната. — В хотела ми казаха, че сте тръгнали насам, но при вулкана ви нямаше. Днес следобед трябва да летя за остров Мавриций — добави той — и исках да ви видя, преди да замина.