Алан Уильямс - Архивът на Берия

И все пак дълбоко в себе си предпочитах да се доверя на Маклийн и Вангер. Или по-точно: да им се доверя, за да не налетя на тях — дори и с тези фалшиви паспорти. „Скоро ще се уверите, че няма да стигнете далече“, бе казал Маклийн. Реших да го послушам.

При малкото градче Сен Луи завих наляво към планината.

В началото пътят беше доста приличен: тесен и изровен от дъждовете, но сравнително прав. От двете страни на повече от триста метра височина се издигаха стръмни скали, целите обрасли в гъст храсталак, израсъл почти хоризонтално от стръмните скатове. Минахме край много водопади: бели струи, които се разбиваха на прах доста преди да достигнат земята.

След един остър завой всичко се промени. Навлязохме в големия циркус на Силаос, най-широкия и най-високия от трите угаснали вулкана. Пътят се стесни дотолкова, че две коли можеха да се разминат само на една боя разстояние, и се виеше на спирала, издълбан в застиналата лава от вътрешната страна на кратера, като резба на пистолетно дуло. Дъното на кратера тънеше в сянка, а върхът му, на около 3000 метра височина, се губеше в тъмен кълбест облак. Някъде там горе се намираше прехваленият с хубостта си Силаос.

Проверих за горивото — имаше около три четвърти резервоар. Оставаше ми да се моля спирачките да са наред и да карам нагоре, почти през цялото време на втора. Пътят хем се изкачваше, хем току изневиделица, без всякакво предупреждение се гмуркаше в остър завой, уж обезопасен с няколко бели камъка.

По някое време навлязох в толкова остър и стръмен завой, че в последна сметка не можах да го взема и спрях на няколко сантиметра от ръба. След това, било от паника, било защото не бях свикнал със скоростите, дълго не успявах да включа на задна. На няколко пъти пусках ръчната спирачка и освобождавах съединителя, за да усетя как колата се плъзга още малко към пропастта, която тук беше дълбока неколкостотин метра. Накарах Татана да слезе и стараейки се да не гледам бездната, поех дълбоко дъх, стегнах мускули и започнах бавно и внимателно връщане назад. Когато успях да измъкна малката симка и да я поставя отново на предполагаемата осева линия, ризата беше залепнала за гърба ми и усетих как потта се стича на вадички по прасците ми. Яростно се разпсувах, ругаейки не само Маклийн и Вангер, но и прелъстителната блондинка от летището. В този миг бих обърнал обратно към Сен Дени, но просто не виждах място, където да го направя.

Опасността идваше не само от релефа. Въпреки че беше делник и времето бързо се разваляше, пътят съвсем не беше пуст. Когато проследявах с поглед виещия се нагоре пунктир от бели маркировъчни камъни, съзирах пъплещи като буболечки в двете посоки автомобили. Обикновено успявах да преценя навреме разстоянието, за да се отдръпна встрани и да изчакам, но все пак се налагаше почти непрекъснато да натискам клаксона, готов всеки миг да ударя спирачките и да се залепя за стената от лава — особено след като две спортни коли една след друга изскочиха със свистене на един завой, летейки насреща ми кажи-речи по средата на платното. Започнах да се питам дали пътуването до Силаос не е някакъв перверзен национален спорт в Реюнион.

След цели два часа мъчение бяхме успели да изминем едва четирийсет километра, все още твърде далеч от приоблачния таван. Междувременно видът на скалите бе започнал да се променя. Стените от черна лава се начупиха в колони оголен като кости камък сред кичури гъбест прокажен мъх. Когато спрях за пореден път на един завой, чух тишината. Това беше внушително, мъртвешко безмълвие, допълнително подчертавано от гърмящото ехо на някаква кола, която сменяше скорости далече долу.

Десет минути по-късно облакът ни захлупи и бялата мъгла скри всичко, дори завоите пред нас. От време на време слънцето бляскаше за миг и ние зървахме скалите по ръба на кратера, извисяващи се все още високо над главите ни като черни вълчи зъби.

Пристигнахме в Силаос неочаквано. Мъглата се поразпръсна и зърнахме купчина бели къщурки, струпани пред нас върху хълбока на скалата като бучки захар. В центъра на града стърчаха две съвременни бетонни сгради — едната училище, другата малък супермаркет и банка. Хотелът беше над града: дълга двуетажна сграда, опасана със засенчени балкони. Минахме край стръмна поляна с цвят на зелено сукно, изпъстрена с туфи разкошни ярки цветя. Някои напомняха полуотворени устни, други бяха покрити с остри, зли на вид бодли, дългите венчелистчета на трети висяха като месести езици и изпускаха гъст презрял аромат.