Алан Уильямс - Архивът на Берия

— Искам да отида до тоалетната — прошепна той, също на руски.

— Стой си на мястото — отвърна мъжът.

— Ще се изсера в самолета — каза Борис, после изкрещя на руски към пилота: — Ще се изсера върху седалките на хубавия ви самолет!

Мъжът изглежда не чуваше. Руснакът, който се бе нарекъл Гейвин Каски, мина отпред и каза нещо на пилота, който махна за момент шлемофона, хвърли един поглед назад към Борис, кимна и като се пресегна през седалката, подаде на руснака автоматичен пистолет с рязана цев.

— Ако не стоиш мирен — каза Каски, обръщайки се назад към Борис, — ще стрелям в капачката на коляното ти, така че да не можеш да ходиш след това.

— Ти си копеле.

— Знам. Освен това съм аматьор, точно като теб, Дробнов. Така че нека се опитаме да се отнасяме с уважение един към друг. — За момент в гласа му прозвуча искрена обида, макар че широкото заплашително дуло на пистолета продължаваше неотклонно да сочи към лявото коляно на Борис. — Наистина ли ти се ходи до тоалетната? — попита той.

Борис преглътна и кимна. Гадеше му се и вече нямаше нужда да се преструва, че не може да стиска. Каски се наведе надолу, като поддържаше дистанцията, почти без да отмества пистолета, и със свободната си ръка направи нещо на закопчалката на колана на Борис. Тя изщрака и се отвори, а той се отдръпна назад, докато Борис се изправяше със залитане.

— И остави вратата открехната! — извика руснакът.

Точно в този момент подът се наклони и Борис политна напред, вкопчвайки се в ръба на една от задните седалки. Шумът на двигателите се бе променил и неговото тежко тяло се люшна встрани, като се блъсна в тънката стена на корпуса. Пилотът извика през рамо:

— След четири минути сме оттатък!

Подът се наклони още повече и Борис повърна. Цялата му нервна система бе въстанала срещу този натрапчив ужас, който се бе мяркал като упорит кошмар в съзнанието му през последните единайсет години: картината на завръщането му в ръцете на комунистите. И сега това се бе случило или щеше да се случи след четири минути.

Той осъзна тъпо, че червата му са се изпразнили. Почувства се опустошен и му призля: искаше да припадне, да умре — дори с риск да получи куршум в капачката на коляното. Всичко друго, само не и това. Руснакът с пистолета не бе помръднал. Борис се обърна и видя, че се е облегнал върху вратата. На нея имаше надпис на френски: „Gardez la poignée toujours à DROITE. Pour ouvrir tournez à GAUCHE“ [50] Дръжката трябва да стои вдясно положение. За да отворите, завъртете наляво. — Бел.пр. . Само някаква частица от съзнанието му възприе написаното, но това беше именно онази частица, която сега бе под властта му. Съвършено съзнателно той стисна дръжката и с всичката си останала сила я завъртя наляво. Секунда по-късно вдлъбнатият щит поддаде навън под тежестта му и с рева на въздушната струя тялото му изчезна в ледената хлъзгава вихрушка.

Летище „Гийо“ се намира извън Сен Дени, столицата на Реюнион, и е много модерно, много френско: полицаите в тъмносини униформи и спретнати бели тюрбани бяха чернокожи креоли, а мъжът, който подпечата паспортите ни, говореше френски без акцент. Приятна французойка с рижа коса ми обмени 200 долара в африкански франкове, а друго момиче в туристическото бюро — блондинка и още по-хубава — ни даде под наем симка с гюрук и ни тикна в ръцете купчина брошури и карта на острова. Той имаше яйцевидна форма с тясна крайбрежна ивица. Вътрешността му, дори по оцветените контури, изглеждаше дива и заплашителна: зад веригата от вулканични масиви, които се извисяваха от самия бряг, се виждаха три тъмни кръга. Момичето ни обясни, че това са огромни праисторически кратери, наричани циркуси , като най-високият от тях достига 3000 метра. Вътре в тези кратери има малки градчета и селца, залепени за стените от лава. Някои от тях били много красиви, каза ни момичето, а най-известното, Силаос, се намирало на повече 2000 метра и при ясно време оттам се виждал целият остров.

Тя продължи да ни показва картата, сочейки в долния десен ъгъл едно жълто петно с нещо като червено око в центъра. Това беше активният вулкан на острова, заобиколен с пустиня от лава.

— Това е една прочута гледка — каза тя и ни се усмихна ослепително.

Искаше ми се да си поговоря още с нея, но забелязах, че Татана се мръщи нетърпеливо, затова се ограничих да попитам за хотел. Момичето ни препоръча „Бугенвил“, в центъра на града, и ни поведе да ни покаже колата. Пътьом си купих „Фигаро“, току-що доставен със самолета от Париж, както и последния брой на „Тайм“, в който видях, че „Дневниците на Берия“ отново са начело в списъка на бестселърите.