Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Не смей да се опитваш да ме разколебаваш! — каза Бергман. — Не и сега!

— Не се опитвам — каза Крийм. — Аз самият имам пистолет горе. И не се страхувам, Джош.

— Е? Какво чакаш тогава? — Бергман погледна към фоайето, където главното стълбище се виеше нагоре към втория етаж. И се разплака. Сълзите бликаха от ъгълчетата на очите му и течаха надолу по скулите му, с които толкова се гордееше.

— Имам нужда от още една нощ — каза Крийм. — И… от услуга.

Това изискваше още два пръста скоч, очевидно. Джош се върна до бара и остави пистолета, за да вземе кристалната гарафа.

— Ти си невероятен — каза. — Услуга? Каква услуга?

— Ти как мислиш? — попита Крийм. — Можеш да го направиш както пожелаеш. Да я застреляш, да я накълцаш, все ми е тая. Просто искам резултати. След това можем да кажем, че сме квит.

— Защо не го направиш сам?

Крийм посочи към високия фасаден прозорец, който гледаше към моравата.

— Видя ли колата, паркирана отвън? Не ме изпускат от поглед, Джош. Ако наблюдаваха теб, щеше да знаеш какво е. Моля те, една последна услуга. Това е всичко, за което те моля.

Бергман отново пресуши чашата си и чак тогава отговори.

— Добре, хубаво — каза. — Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

— Какво искаш да направя? — попита Крийм.

Бергман го погледна право в очите и каза:

— Искам да ме целунеш, Илайджа.

Крийм се засмя, преди да осъзнае, че Джош бе напълно сериозен. Естествено. Това бе най-старата шега помежду им — онази, която витаеше около ядрото на истината. Джош го желаеше още от колежа.

А това несъмнено бе последният му шанс да направи нещо по въпроса.

— Няма да те целуна, Джош — каза Крийм.

— Добре тогава.

С едно рязко движение Джош пусна чашата си на килима и насочи дулото на пистолета към широко отворената си уста.

— Не!

Крийм се хвърли напред и отблъсна ръката му. Джош залитна и се подпря на един от тапицираните столове в трапезарията. Отново плачеше, един от предните му зъби бе нащърбен, а устната му кървеше, но той сякаш не забелязваше.

— Не можеш да ме спреш, Илайджа — каза.

— Ти си изумителен, знаеш ли? — изпъшка Крийм. — Господи!

Очевидно имаше само един изход от тази ситуация. Той отново положи ръце върху раменете на Джош и го изправи на крака. После го придърпа към себе си. Дори удължи момента. Беше леко гнусно, леко странно и смърдеше на алкохол.

Когато се отдръпнаха един от друг, очите на Бергман бяха зачервени и подпухнали, но във всеки случай бе спрял да плаче. Устата му беше омазана със собствената му кръв.

— Знам, че не почувства нищо — каза той. — Но това не е важно. Освен това знам, че ме обичаш.

— Обичам те, Джош. Но, за бога, спри този театър. Нека приключим това с някакво лично достойнство. Като мъже.

Бергман се ухили, сега изглеждаше по-уморен от всякога. Изцеден.

— Както кажеш, Илайджа. Само кажи какво да направя.

Сега, когато вече имахме основен заподозрян, Илайджа Крийм бързо се превърна в обект за наблюдение от Главното полицейско управление. На този етап капитан Д’Аурия възлагаше задачите, а моята бе да поема смяната за наблюдение пред дома на Крийм през нощта, независимо дали той си бе вкъщи, или не.

Когато в осем вечерта се явих да поема щафетата от първата смяна, от командния център ме уведомиха, че Крийм е излязъл около седем и половина, облечен в смокинг. Автомобил от фирма за транспортни услуги го оставил пред частен дом на Кю стрийт в квартал „3000“, един от най-скъпите райони в Джорджтаун. След проучване на събитието бе потвърдено, че става въпрос за благотворителна вечеря в помощ на лечението на детски диабет.

Звучеше приемливо. Не можех да си представя, че доктор Крийм би бил посрещан с отворени обятия на светски събития, освен ако не си плащаше, за да присъства.

Партньорът ми за нощната смяна бе Джери Дойл, дебеловрат детектив от Втори участък. Според Сампсън прякорът на човека бил Устата, а аз веднага разбрах защо. Започна да се оплаква още в първите пет минути.

— Какво изобщо правим тук? — каза. — Крийм е излязъл, а ние седим и трупаме камъни в бъбреците, докато той се забавлява с богаташите, яде хайвер или каквото там друго. Аха, страхотна работа вършим, няма що.

— Е… — казах аз и спрях дотам.

— Да не говорим, че ако ще вършим това, трябва да го правим, както си му е редът — продължи Дойл. — Началството вика хора от всички възможни отдели в извънработно време, а мен ако питаш, пак не успяваме да следим този човек както трябва. Искам да кажа, че ако аз бях на негово място и исках да се измъкна, щях да го направя, сигурен съм.