Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Никой от двамата дори не погледна към нас, докато Крийм я настани в таксито и я изпрати. После той се обърна, помаха ни приятелски и се върна обратно в къщата.

— Ама че образ — каза Доил. — Не мога да проумея. Какво е това привличане между горещи мацки и богати задници? Всъщност няма значение. Току-що отговорих на собствения си въпрос. И все пак…

С две думи, не обичам да говоря, когато губя играта. Идеята да изтърпя още пет часа от същото, беше непоносима.

— Дойл, не ме разбирай погрешно — казах, — но има ли шанс да приключим тази смяна с по-малко приказки?

Той мигновено охладня и се нацупи, но ако това бе цената на тишината, бях готов да я платя. Ако имах късмет, това щеше да е първото и последното ни дежурство заедно.

После всичко потъна в спокойствие — както вътре, така и извън колата. Крийм остави лампата над входната врата включена и започна да снове из къщата. В пет часа взе вестника от верандата и влезе обратно — на горния етаж, мисля. След това не го видях повече.

После, малко след изгрев-слънце, телефонът ми звънна.

Не е толкова необичайно за мен да получавам обаждания по всяко време. Очаквах да видя на екрана номер от управлението или името на Бри. Но не беше никой от тях. Беше Стефани Гетман. Веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Стефани?

— Съжалявам, че звъня толкова рано — каза тя. — Всъщност исках да се обадя още снощи, но… е, сложно е за обяснение.

— Нещо се е случило с Ава — казах. Не беше въпрос. Сърцето ми хлопаше, а мозъкът ми прехвърляше вероятностите. Свръхдоза? Бягство? Злополука?

— Няма я, Алекс.

— Няма я? Какво значи това?

— Вчера не се е прибрала от училище, никой не знае къде е. Надявам се да не е неуместно, но знам, че двамата с Бри сте полицаи. Мислех си дали…

Щеше ми се Стефани да бе звъннала по-рано.

— Разбира се — отвърнах. — Веднага се заемаме. Разкажи ми всичко, което знаеш.

Двамата с Бри прекарахме сутринта в колите си — поддържахме връзка по телефона и използвахме всички възможни начини, за които можехме да се сетим, за да открием Ава.

Аз започнах с познатите си от Бюрото за разследване на младежка престъпност в Първи, Трети и Шести полицейски участъци. Те покриваха груповия дом на Ава, училището ѝ, нашата къща и „Сюърд Скуеър“, където тя се мотаеше преди. Полицейското управление разполага с централизирана база данни за изчезнали деца, но нищо не може да замести личната среща с хора, които работят ежедневно по улиците. За тази цел трябва да обиколиш участъците един по един.

Оказа се, че снимката, която Неса ни бе направила в груповия дом, бе по-ценна, отколкото си мислех. Не беше кой знае какво като качество, но все пак имах какво да покажа на хората. Изпратих я на всички, за които се сетих.

Бри започна от „Хауърд Хаус“ и разпита няколко от момичетата, както и Сунита, управителката с плитките. Излизаше, че никой не бе виждал Ава от закуска предишната сутрин. Била тиха, но това не беше нещо ново. На пръв поглед от стаята ѝ не липсваше нищо. Това означаваше, че не беше избягала своеволно.

След това Бри тръгна към „Сюърд Скуеър“ и обиколи квартала пеша, за да потърси старите приятели на Ава. По телефона ми каза, че е открила двама от тях — Патрис и Кей-Флай. Никой от тях не бе виждал Ава от седмици, но човек трябва да има едно наум, когато говори с деца от улицата. Бри им дала по една телефонна карта и обещала сто долара на всеки, който би могъл да ни помогне да я открием. По всякакъв начин.

Аз обиколих всички болници в района, а накрая се отправих към Трета улица в Североизточен Вашингтон, където се намираше отдел „Наркотици“ на Главното полицейско управление. Започвах да се хващам за сламки, но смятах, че ако някой знаеше за конкретни дилъри, които снабдяваха с окси или фалшив окси улиците, по които минаваше Ава, това би могло да ни е от помощ.

Колкото по-дълго продължаваше това, толкова по-зле се чувствах. Особено ако бяха замесени наркотици, в което бях почти сигурен.

Опиатите са може би най-слабо контролираните субстанции напоследък. На улицата има голямо търсене на първокласен фармацевтичен материал и продавачите непрекъснато се възползват от този факт. Пробутват боклука като истински окси и по този начин е невъзможно да се контролира дозата, още по-малко съдържанието на уличните наркотици. Когато казахме на Ава, че от свръхдоза непрекъснато умират деца, не говорехме празни приказки. В тази държава върлува опиатна епидемия, която се подклажда основно от хора на възраст под двайсет и пет.