Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Знаех, че това привикване може да бъде нож с две остриета — добра или лоша новина. До този момент Пъркинс почти не бе търсил контакт с мен. Остави ме да пренощувам в ареста, но за сметка на това ме измъкна оттам по-рано. Държа ме настрана през цялото това време, но все пак се погрижи да получа обратно пистолета и значката си, а не беше длъжен да го прави.

Е, какво следваше сега?

— Влизай каза Трейси и ми махна иззад бюрото си в приемната. — Чака те.

Вратата на Пъркинс бе отворена, а той седеше зад огромното си писалище от кленово дърво — наричахме го фрегатата „Конститюшън“ — и подписваше купчина документи, когато влязох.

— Седни, ако желаеш — каза.

Останах прав, а той подписа още няколко формуляра. Когато най-после вдигна поглед, взе някакъв лист от панера за входящи документи и ми го подаде.

— Какво е това? — попитах.

— Решение за отказ от Главна прокуратура — каза той. — Изглежда, че днес е късметлийският ти ден. Позовават се на недостатъчно основание за завеждане на дело.

Почувствах се така, сякаш някой свали огромна тежест от плещите ми. Това означаваше, че моят случай нямаше да стигне до съдебната зала.

— Малко съм изненадан, честно казано — отвърнах. — „Вътрешни разследвания“ са доста сурови към мен от самото начало на тази история.

— Нека просто кажем, че ми дължиш едно. Или две-три — каза Пъркинс с напълно сериозно изражение.

Каквото и да бе направил, то бе наклонило везните в моя полза — и аз го оценявах, но съвсем честно казано, едва ли е било толкова трудно, при положение че бях невинен по всички обвинения.

— Но ще продължаваш да даваш пикня за изследване още два месеца — добави той.

— Ще го преживея — отвърнах.

Все още имаше вероятност от административни наказания, а Джудиче несъмнено щеше да продължи напред със собствения си граждански иск. Но нищо от това нямаше да ми попречи най-после да се върна на работа. Вече четири дни бях извън бойните действия, а в отдел „Убийства“ това се равнява на кучешки години. Имах много за наваксване.

— Нещо друго? — попитах.

— Да. Не всички ще са щастливи от това. Ще предизвикаме недоволство, ще понесем и критика — каза Пъркинс. Искам да си държиш устата затворена за цялата тази работа. Не се защитавай пред пресата, не говори за Рон Джудиче, не прави нищо. Просто наведи глава и се връщай на работа.

— Това е всичко, което някога съм искал, Лу — казах.

— Хубаво отвърна той. — Защото долу те очакват. Илайджа Крийм е извикан за разпит.

Докато стигна до залата за разпити на четвъртия етаж, те вече бяха отвели доктор Крийм в отделна стая заедно с детектив Валенте.

Хайзенга, Д’Аурия и Джейкъбс седяха в края на Г-образния коридор на помещението, скупчени около лаптоп, за да гледат и да слушат разпита. Директорът Пъркинс явно бе казал нещо на Хайзенга по време на сутрешния брифинг, защото тя просто кимна и ми направи място на масата.

— Радвам се, че се върна — каза.

— Шини — обади се Д’Аурия и почука по екрана прел нас.

Усещах напрежението в групата. Не бях сигурен от колко време разпитваха Крийм, но нещо ми подсказваше, че нещата не вървяха добре.

Крийм седеше на алуминиев стол, завинтен с болтове към пода на стаята. Езикът на тялото му бе открит, с отпуснати встрани ръце и широко разтворени крака. На мен обаче ми изглеждаше престорено. Дори арогантно, сякаш се наслаждаваше на случващото се — или поне искаше да ни остави с такова впечатление.

Валенте си бе придърпал сгъваем стол и седеше с гръб към вратата. Помощната масичка в ъгъла беше празна, а единственият цветен крясък в стаята бе червеният паникбутон на стената.

— Доктор Крийм, разпознавате ли този подпис? — попита Валенте. Току-що бе измъкнал някакъв лист от папка тип „акордеон“ на пода и сега го обърна към Крийм, за да му го покаже.

— Това трябва да е един от моите формуляри за прием на пациенти — отвърна той.

— Да. За Дарси Викърс — каза Валенте.

— Виждам.

Валенте прибра формуляра обратно. Искаше Крийм да гледа него, а не листа.

— Последната ѝ процедура при вас е била лифтинг на шията — каза. — Единайсет месеца преди да бъде убита.

— Платизмапластика, да — отвърна Крийм. — Много жалко. Върху нея направих някои от най-успешните си творения.

Не знаех каква точно бе целта му в момента, но аз бях свидетел на същия театър, когато игра голф в задния си двор. Последното нещо, което Илайджа Крийм искаше да си мислим, бе това, че е загрижен за всичко друго, но не и за себе си. И полагаше огромно усилие да го постигне.