Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Третата спалня изглеждаше като импровизиран кабинет за Джудиче. Имаше сгъваема маса, отрупана с пластмасови папки в различни цветове, и евтин принтер „Лексмарк“ на пода. Папките бяха пълни с вестникарски изрезки за почти всичко — от полицейско насилие до финансово планиране, поправка на автомобилни двигатели и дори зеленчуковата градина на Белия дом.

Цялата обстановка бе някак потискаща всъщност. Не беше трудно човек да си представи как Джудиче прекарва жалките си нощи тук, докато разработва конспиративните си теории и списва скапания си блог.

И все пак Сампсън се бе надявал да открие нещо, за което да се хване. Отне му още двайсетина минути да прегледа шкафовете, дъските на пода и отдушниците за всеки случай. Не откри нищичко.

Щом излезе навън и се запъти обратно към колата си, забеляза един от съседите. Възрастен мъж в панталони за голф, който изнасяше контейнера си за боклук на тротоара. Струваше си да опита. Сампсън се отби да вземе празен плик за документи от задната седалка на колата си и се запъти към съседа.

— Извинете — каза. — Търся Рон Джудиче. Бихте ли ми казали дали живее тук?

Възрастният мъж погледна към малката синя къща и поклати глава.

— Съжалявам. Знам, че е висок и с брада, но не знам името му.

— Описанието отговаря — каза Сампсън и вдигна плика. — Трябва да подпише това. Имате ли представа по кое време си е вкъщи?

— Трудно е да се каже. — Мъжът спря и се облегна на контейнера си. Имаше непогрешимото излъчване на самотен ерген — от онези, които обичат да говорят.

— Откакто старата дама и малкото момиченце се изнесоха, той просто влиза и излиза. Основно излиза.

— Сампсън кимна с все същото каменно изражение. Стара дама? Малко момиченце? Защо в проверката около Джудиче не се бе появило нищо такова? И защо те вече не живееха тук?

— Значи това е семейството му, така ли? — попита.

Мъжът сви рамене.

— Предполагам, че жената е бабата. Едра жена, дебела. Малкото момиченце беше много сладко обаче. На същата възраст като внучката ми, там някъде. Пет или шест, бих казал.

Съзнанието на Сампсън преобръщаше цялата информация, докато съседът говореше. Това обясняваше някои неща. Като например защо Джудиче би избрал такова място за живеене.

— Имате ли някаква представа къде бих могъл да ги открия? — попита той, но тогава мъжът отстъпи назад.

— Синко, аз дори не знам кои са тези хора. Откъде бих могъл да зная къде са отишли?

— Така си е — съгласи се Сампсън. — Просто ще намина отново.

— Ако го видя, ще му кажа, че го търсите. Как се казвате? — извика мъжът, дока то Сампсън вървеше към колата си.

— Джо Смит — отвърна той. — Но не се тревожете за това. Реша ли да открия някого, изобщо не си поплювам.

По някое време следобед ми звънна за втори път детектив Пенър от Палм Бийч.

Вече го бях уведомил за разговора си с Илайджа Крийм и доколкото знаех, алибито му за нощта на убийствата се бе потвърдило. Така че защо ми звънеше сега?

— Какво мога да направя за теб? — попитах.

— Всъщност може би аз бих могъл да направя нещо за теб — отвърна той. — Тук също се интересуваме от разследването на вашите джорджтаунски серийни убийства. Луда работа, поне така звучи.

— Меко казано — отвърнах.

— Тези маски, които използва вашият извършител… Какво можеш да ми кажеш за тях? — попита той.

Пенър не би могъл да знае за ограничения ми работен статут, а аз нямах никакво намерение да го уведомявам, без да ме е питал. Исках да чуя какво има да ми казва. А за да получа информация, в замяна трябваше и да дам мъничко.

— Изглеждат изработени от латекс — казах. — Висококачествен със сигурност и достатъчно убедителен, за да свърши работа на улицата. Ако се загледаш отблизо, в записите от охранителните камери можеш да забележиш известна скованост в изражението, но нищо фрапиращо.

— Да, точно това си помислих — каза той. — И ние имаме запис от тукашна охранителна камера. Става въпрос за човек, който влиза в тъмен на цвят автомобил седан, на около половин километър разстояние от нашето двойно убийство и приблизително час и половина след установеното време на смъртта на двете ни жертви. Имаше нещо в този човек, което просто…

Пенър не беше довършил мисълта си, но аз знаех какво щеше да ми каже.

— Бял мъж в напреднала възраст? Ръст около метър и осемдесет, тегло 85-90 килограма?

— Значи знаеш за какво говоря — каза той.

— Поне толкова знам — казах.

— Надявах се да разменим изображения и да видим дали не говорим за един и същ човек — каза Пенър.