Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Ава, има нещо, за което искаме да те попитаме — започнах.

Тогава тя застина на мястото си и заби носовете на кецовете си в цимента. Заприлича ми на спринтьор, заел нисък старт преди състезание.

— Знаем съвсем малко за онова, което се случва с теб, откакто си тук. Искам да знаеш, че сме много загрижени за теб — казах. — Не за това, което направи. За теб .

Нана ме изгледа така, сякаш избързвах прекалено, но Бри веднага хвана нишката.

— Миличка, чуй ме. Наистина е много важно да ни кажеш откъде се снабдяваш с тези наркотици. От кой ъгъл или дилър, или приятел…

— Не съм длъжна да отговарям на това — каза Ава. — Вие двамата сте от полицията.

Въпреки месеците, прекарани заедно с нас под един покрив, тя все още ни възприемаше като заплаха. Това недоверие към властта бе в кръвта ѝ.

— Не сме дошли тук, за да арестуваме някого — казах. — Проблемът е там, че ти никога не знаеш какво точно са ти дали на улицата. Всеки божи ден деца умират от свръхдоза, и то точно от този тип наркотици, които вземаш ти.

— Не вземам никакви наркотици! — внезапно каза тя.

Познавах я достатъчно добре, за да разпозная издайническото потрепване на коляното, когато се усещаше притисната в ъгъла. За нея не беше важно да каже нещо, което да звучи правдоподобно. Просто казваше това, което се налагаше да каже в момента.

Точно тогава входната врата се отвори и отвътре излезе друго момиче. Същото, което говореше високо по телефона предишния път. Беше на възрастта на Ава, но с визия на жена, облечена в джинси с ниска талия и тясно дънково яке.

— К’во става, Ава? — попита тя. — Т’ва родата ли е?

— Аз съм Алекс — казах. — Това са Бри и Нана. Ние сме приемното семейство на Ава.

Погледът на момичето залепна върху сладките и Нана протегна кутията към нея.

— Благодаря, госпожо — отвърна тя и си взе две с доволна усмивка. — Ава каза ли ви какви ги върши напоследък?

— Млъквай, Неса! — изтърси Ава. — Гледай си твоята работа.

— Щом казваш — отвърна момичето. Предположих, че говори за консултативната програма относно наркотиците, но така или иначе забележката на Ава не я стресна особено. Всъщност дори извади телефона си, за да ни направи обща снимка, все едно нищо не се бе случило.

— Кажете зеле, хора.

— Зеле — казахме ние, с изключение на Ава, разбира се. Дадох на момичето телефонния си номер и тя веднага ми изпрати снимката, а после си взе още една от сладките и изчезна обратно вътре.

— Не изглежда лошо момиче — каза Нана. — Приятелка ли ти е?

— Съквартирантката ми — отвърна Ава. — Търпи се.

Предложихме да заведем двете момичета на вечеря, ако иска, но Ава каза, че тази вечер ще правят питки тако за вечеря и иска да участва. Всички кимнахме с разбиране, но си тръгнахме разочаровани, когато визитата ни приключи.

Не смятах Ава за неблагодарна или безочлива. Намирах я за прекършена и неспособна да осмисли всичко, което чувстваше. Това е онази празнота, която децата непрекъснато се опитват да запълнят с наркотици. Когато към това се добави и изоставяне, какъвто бе случаят с Ава, и напрежението в системата на приемните грижи, пълноценната промяна започва да изглежда почти невъзможна.

Всичко се свеждаше до малките стъпчици, в най-добрия случай. При това в хубави дни.

Днешният не беше от тях.

Междувременно ударите не спираха.

Когато на другата сутрин отидох на работа, опитах да вляза в регистъра на текущите разследвания, но системата ми отговори с неприятно съобщение.

Неразпознато потребителско име.

Направих още няколко опита, но непрекъснато получавах същото съобщение. Стана ми ясно, че достъпът ми до системата е бил спрян по някое време през последните дванайсет часа. Вече бях напълно безконтактен.

Не биваше да се изненадвам толкова. Всеки по хранителната верига над мен би могъл да направи рутинен преглед на регистъра и да забележи виртуалните ми отпечатъци навсякъде по досиетата на Речния убиец, Джорджтаунския изкормвач и Елизабет Райли. Според правилата на наказанието ми от мен се очакваше най-малкото да стоя далеч от системата.

Това обаче не ме спря да отида и да се оплача на старши полицай Хайзенга.

— Изобщо не започвай, Алекс — каза тя веднага щом се появих на вратата ѝ. Знаеше защо съм там. — Не съм в настроение.

— Тук не става въпрос за мен — казах ѝ. — В момента имаме трима потенциално действащи серийни убийци. Кога за последно сме разполагали с толкова малко хора?