Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Точно там го открих. Стоеше със стисната между зъбите пура, наведен над пръчка за голф, върху голяма зелена площ с форма на бъбрек в задния си двор. От трите чашки, забити в изкуствената трева, стърчаха малки жълти флагчета.

— Доктор Крийм?

В първия момент не ме разпозна. Убеден съм, че в неговите очи изглеждах просто като чернокож човек в костюм, озовал се в имота му.

— Не забелязахте ли звънеца на входната врата?

— Позвъних — отвърнах аз и му показах значката си. — Аз съм детектив Крос от Главното полицейско управление. Това всъщност не е първата ни среща.

Тогава се сети откъде ме познава. Запитах се дали помнеше, че се е опитал да ме подкупи.

Така или иначе не го показа. Взе топка от джоба на спортното си долнище, пусна я на тревата и отново улови с две ръце пръчката. Цялото му същество излъчваше арогантност. Стараех се да не изпитвам твърде голямо удоволствие, че съм дошъл с лоша новина.

— Какво точно мога да направя за вас? — попита той.

— Получихме обаждане от Палм Бийч казах. От тамошното полицейско управление се опитват да ви открият.

— Така ли? Сега пък какво съм направил? — попита той и изпълни безупречен шестметров удар, който пропусна целта си на милиметри.

— Преди две нощи в къщата ви е имало обир. Във вашата и в тази до нея. За жалост, и двамата ви съседи са били убити от нарушителя.

— Не думай. — Крийм пусна още една топка на земята. — За семейство Уетиг ли говорим, или за Андерсън?

— Съжалявам, но не знам.

— Господи, надявам се да са Уетиг — каза той. — Не искам да звуча грубо, но този човек е голям задник и усилва телевизора си до последно.

Не искал да звучи грубо? Беше малко късничко за това. Знаех си, че има причина да не го понасям.

Зададох на Крийм няколко въпроса и изкопчих историята му. Бил си вкъщи в нощта на убийствата във Флорида и каза, че мога да се обадя на приятеля му Джош Бергман, за да потвърди това, ако се налага. Казах му, че ще прехвърля информацията на полицейското управление в Палм Бийч.

— Е, ако това е всичко, да приключваме, детективе. Трябва да излизам, имам социален ангажимент. — Той се ухили свойски и ме погледна право в очите. — Може и да не ви се вярва, но в този град все още има хора, които общуват с мен.

Странно, но това ме накара да се сетя за Ава — начинът, по който Крийм променяше всяко усещане за истинска емоция, не само своето, но и на околните. По някакъв негов си начин този човек се затваряше плътно срещу целия свят. Точно като Ава.

С тази разлика, че аз желаех доброто на Ава.

Крийм бе очаквал някакво известие от полицейското управление в Палм Бийч. Просто не бе очаквал да го получи от човек като детектив Крос. Почувства се по-скоро смирен, отколкото тревожен. Гадно малко съвпадение, което реши да не споделя тази вечер.

Срещата бе планирана като реванш към Джош заради така нареченото своеволие да избяга във Флорида без него. Каквато и голяма изненада да бе подготвил Джош — а Крийм бе почти сигурен, че се досеща за нея, — нямаше смисъл да мъти водата с параноя. Поне не предварително.

Но все пак трябваше да подсигури алибито. Той изчака да преполовят вечерята и едва тогава съвсем небрежно повдигна въпроса.

— Между другото, ако някой пита, двамата с теб сме били у дома в петък вечер — каза. — Хвърлили сме на скарата две пържоли, точно като тези, които ядем в момента, и сме гледачи филм. „Шофьор на такси“, да речем. Тръгнал си си малко преди дванайсет.

Джош се ухили. Тази част от играта му харесваше. Освен това тази вечер бе в добро настроение — може би дори твърде добро, граничещо с превъзбуда. Крийм му наля още една чаша каберне и отново се залови със собственото си великолепно монтанско уагю 12 12 Японско говеждо месо, известно с добрите си хранително-вкусови качества и висока пазарна цена. — Б.пр. . Нямаше по-добро място за говежда пържола в Джорджтаун от „Бърбън Стейк“ в „Четирите сезона“. Джош бе избрал ресторанта, но той знаеше, че Илайджа го обожаваше.

— Е, каква е голямата изненада? — попита Крийм. — В каква посока поемаме от тук нататък?

Джош остави вилицата си и се наведе напред.

— Илайджа, искам да ме изслушаш спокойно и без предубеждения, става ли? Не е нещо, което не сме правили и преди. Просто е било доста отдавна. Преди около… двайсет и пет години.

Крийм го погледна право в очите и докато изчакваше момента, помежду им бавно се възцари мълчаливо разбирателство.

— Не искам много — каза Джош. Спорен въпрос, но както и да е. Гледаше жално като кученце. Очевидно очакваше да получи от Крийм точно този отговор, който желаеше. — Моля те, не ми отказвай. Ще ни чакат горе. Дадох им пачка пари и те сами резервираха стаята. Пълен лукс. — Джош се наведе още по-напред и отново сниши глас. Дори ги накарах да купят гумиран калъф за матрак по случай събитието. Вероятно ме мислят за абсолютен перверзник, но това няма значение. За всичко съм се погрижил, Илайджа, това е най-важното. За всичко, до най-малката подробност.