Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Наближаваше три сутринта, когато Крийм и Бергман най-после приключиха. Седяха в колата на пустия паркинг до „Флетчърс Коув“, загледани към реката.

Ричи и Миранда вече пътуваха надолу по течението. Почти празната бутилка текила лежеше на седалката. Джош дори изпуши една пура заедно с Илайджа, макар и да се преструваше, че му харесва. Продължаваше с преструвките след всичките тези години.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза му Крийм. — Не исках да казвам нищо предварително, а и не е чак толкова лошо, колкото звучи, но един детектив дойде да ме види днес.

Джош запази хладнокръвие, което леко изненада Крийм.

— Детектив?

— Крос. Един от онези, които ни арестуваха тогава. Дойде да ми съобщи, че в къщата ми в Палм Бийч бил извършен обир. А съседите ми били убити. Представи си само.

— Защо точно той? — попита Джош.

— Нямам представа, но говорихме единствено за обира. Не съм особено разтревожен.

— Както кажеш, Илайджа.

Крийм изпита облекчение, че чува Джош да говори така. Естествено, той бе полупиян и все още под въздействието на адреналина. Облегна се назад и затвори очи, а в колата се възцари тишина.

— Какво би направил, ако полицията наистина ни преследваше? — каза най-после Крийм. — Ако знаеше, че са по петите ти?

Бергман сви рамене.

— Каквото се налага.

— Би ли избягал?

— Разбира се, ако е възможно. Чувам, че във Виетнам не е зле. Симпатични момченца, хубава храна. Или Аржентина.

— Ами ако не е възможно да избягаш? Тогава какво? — попита Крийм. — Не бива да забравяме и съдебното дело, което тепърва предстои.

— Не съм го забравил, повярвай ми каза Бергман. — Както обича да казва алкохолизираната ми майка — той направи пауза и продължи с интонацията на Катрин Хепбърн, — „винаги си тръгвай от партито, преди да е свършило, скъпи“.

Тогава той вдигна глава и погледна към Крийм с внезапна сериозност.

— Не се шегувам за това, Илайджа, нямам намерение да влизам в затвора. Съжалявам, но не искам да стана на петдесет на такова ужасно място. Никой не иска.

Готовите отговори на Бергман обясняваха някои неща. Може би това бе положителната страна на типичната за Джош параноя — винаги да има план за евакуация, по един или друг начин.

— Онзи ден каза нещо — припомни му Крийм. — Че ще приключим това заедно, когато му дойде времето. Това ли имаше предвид?

Бергман посегна към бутилката помежду им и отпи глътка.

— Гледал ли си „Телма и Луиз“? — попита той.

— Не.

— Е, няма значение — каза. — Но ако трябва да отговоря на въпроса ти, да. Това имах предвид. Обичам те, Илайджа. Можеш да ми се присмиваш колкото си искаш, но аз те обичам. Без теб… без всичко това… наистина нямам нищо друго, за което да си струва да остана. Вече не.

В очите му се появиха сълзи. Разговорът се бе изместил в неочаквана за Крийм посока. Той дори позволи да бъде прегърнат, а не си падаше много по това.

— Аз се чувствам по същия начин, Джош — каза. — За всичко това. Не бих заменил последните няколко седмици за нищо.

— Аз също, Луиз — каза Джош.

— Не знам какво означава това — отвърна Крийм.

— Няма значение.

В края на следващия ден най-после успяхме да видим Ава. Имах куп въпроси към нея, но знаех, че не можех да я притискам прекалено от първото ни посещение. Бе преживяла много неща, откакто се видяхме за последно.

В „Хауърд Хаус“ цареше спокойствие, когато пристигнахме, а на вратата ни посрещна самата Ава. От хладната ѝ реакция, когато я прегърнахме, така и не разбрахме дали се радва да ни види, или не — отпуснати до тялото ръце, никаква усмивка. Неволно огледах видимата част от кожата на ръцете ѝ, както и зад ушите, в търсене на следи от убождане. Стана ми тъжно, че изобщо допускам вероятността за инжекции, но съм виждал и по-малки от нея наркомани.

След това се настанихме на някакви стари градински столове на верандата, с кока-кола за всеки и кутията с вчерашните сладки на Нана. В началото говореше предимно Нана и разказа на Ава за новото чартърно училище, което бе открила за нея.

Аз и Бри ѝ предадохме ръчно изработена картичка от Джени и Али с надпис „Липсваш ни“, която предизвика първата и единствена усмивка за деня. Всички се чувствахме някак неловко, но беше по-добре, отколкото да ни държат настрана от Ава. Бях доволен дори само да я видя.

И все пак, след петнайсетина минути кимане и едносрични отговори от Ава най-после реших да засегна болната тема. Знаехме от Стефани, че е била включена в задължителна консултативна програма за проблеми е наркотици, но това бе почти всичко.