Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Не е там работата — каза тя. — Капитан Д’Аурия е забелязал единствено онова, за което аз самата вече трябваше да съм се погрижила. Здравата ме нахока в десет часа снощи, много ти благодаря.

— Не настоявам да се върна обратно в оперативната работа — казах. — Говоря за правото да чета докладите по разследванията, за да съм в час, когато наказанието ми приключи.

— Кое точно не разбираш в „безконтактен“? — изкрещя тя. — Да не мислиш, че аз искам да седиш извън игрището? Господи! Защо изобщо водим този разговор?

Днес бе осемнайсетият ден от кризисното положение, а напредъкът ни бе под всички очаквания. Колкото по-дълго продължаваха тези разследвания, толкова по-често ръководството щеше да диша във врата на Хайзенга, да следи всяка нейна крачка и да изисква резултати. Някъде тогава започва крещенето.

А скоро щеше да стане и по-зле.

Точно тогава детектив Джейкъбс се шмугна покрай мен в кабинета на Хайзенга. Каквото и да имаше за казване, беше нещо голямо. Усещах го дори от начина, по който се движеше.

— Лоша новина, сержант — каза тя.

— Момент. — Хайзенга вдигна ръка и отново насочи лазерите си към мен. — Това е всичко, Алекс. Приключихме.

Не помня някога да не съм бил допускан до разговор в отдел „Тежки престъпления“. Кипях от гняв, но просто нямах избор.

Не стигнах далеч обаче. Вместо да се върна на бюрото си, спрях точно пред вратата на Хайзенга и се заслушах. Не е нещо, с което се гордея, но както вече казах, тук не ставаше въпрос за мен. Тук ставаше въпрос за жертвите, за техните семейства и най-вече — за евентуалните бъдещи жертви. Тези хора заслужаваха да впрегнем всичките ресурси, с които разполагахме, само че — с риск да прозвучи като самохвалство — не го получаваха.

— Какво има, Джесика? — попита Хайзенга.

— Току-що получихме известие от Командния информационен център за два трупа в Потомак. Изплували са на Рузвелт Айланд преди около час. Един млад бял мъж, застрелян в главата, с множество прободни рани около слабините. Една млада бяла жена…

— Не ми казвай. Руса. Три старателно разположени прободни рани. Остригана.

— Да, за жалост — потвърди Джейкъбс.

— И са изплували по едно и също време?

— Това е най-потресаващата подробност в цялата работа. Двете жертви са били закопчани заедно с белезници във водата. Каквото и да означава това.

Поех дълбоко въздух. Това означаваше, че двамата ни джорджтаунски убийци вече работеха заедно. С пълна пара, както изглеждаше.

Чух как Хайзенга бутна стола си назад, после изтракаха ключове.

— Валенте знае ли? — попита.

— Още не.

— Обади му се. Аз ще уведомя директора. И кажи на всички, които присъстват на местопрестъплението, да не докосват нищичко.

Когато Джейкъбс излезе, тя ме изгледа свирепо, но продължи нататък. Десет минути по-късно всички служители от отдел „Тежки престъпления“, които в момента не бяха на работа, бяха извикани по спешност и в офиса не остана жива душа. С изключение на мен, разбира се. Аз останах, за да вдигам телефона и да чупя пръсти от безсилие като пиколо в асансьор. Отново.

Наистина не бях сигурен още колко от това бих могъл да изтърпя.

Веднага щом останах сам в офиса, звъннах на Бри.

Знаех, че работеше върху случай с престрелка между улични банди в „Гарфийлд Теръс“, Северозападен Вашингтон. Бе излязла рано сутринта, след като ѝ се обадиха. Надявах се да приключи скоро и да успее да хвърли един поглед върху местопрестъплението в Рузвелт Айланд — или поне да се приближи дотам малко повече, отколкото моят радиоактивен задник би могъл.

— Имам още около час работа тук — каза ми. — Но мога да намина след това, ако ще ти е от полза.

— Всичко ми е от полза — казах. Бях твърдо решен да следя този случай по един или друг начин. — Опитай се да откриеш Ерико Валенте. Ако някой изобщо благоволи да ти даде информация, това е човекът.

Да работим по едно и също убийство — камо ли върху няколко — бе нещо, за което двамата с Бри се бяхме разбрали да избягваме, когато се оженихме. Това правеше семейния живот много по-труден от гледна точка на присъствие около децата и справяне с ежедневните грижи. Но някъде по пътя, между ситуацията с Ава и Рон Джудиче, а сега и собствените ми неприятности в работата, правилата на играта се бяха променили.

И за добро или за лошо, от нас двамата се получи страхотен екип. Обичам да работя с нея.

Прекарах следващите няколко часа сам на бюрото си, приемах обаждания и размишлявах над всичко, което знаех за тези случаи.