Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Каквато и полза да извличаха нашите извършители от тези двойни убийства, тя очевидно ги удовлетворяваше. Две закопчани с белезници жертви в реката бе стъпка нагоре от изхвърлянето на труп в Рок Крийк Парк. Това бе режисирано. Те вече започваха да се вживяват в ролите си.

И режисирано изглеждаше най-подходящата дума. Сякаш изнасяха някакво представление пред всички нас. За нас? За себе си? За света?

Кой би могъл да знае? Това бяха просто въпроси във вакуум, които си задавах, докато висях на бюрото си и приемах телефонни обаждания.

По някое време следобед Бри най-после ми звънна.

— Тъкмо пристигнах — каза. — И вече съм обратно зад огражденията. Д’Аурия блокира достъпа ми, преди дори да успея да хвърля поглед на труповете.

— Не му ли каза, че си работила по това разследване?

— Изобщо не пожела да ме изслуша каза Бри. — Достъпът до местопрестъплението е силно ограничен.

— Ами Валенте? — попитах.

— Той е долу на брега. Ще се помотая наоколо и ще го изчакам, ако реши да се покаже за глътка въздух, но трябва да съм в патоанатомията преди пет, а после… — Гласът на Бри изтъня и заглъхна. — Мамка му… този сигурно се шегува…

— Какво става? — попитах. Ужасно се дразнех, че получавах всички сведения от втора ръка.

— Рон Джудиче. На предна линия е с останалите репортери. Току-що ме снима — каза тя.

Лицето ми пламна само като си го помислих. Естествено, че ще бъде там. Напоследък той бе навсякъде.

— Не му доставяй удоволствието да реагираш по какъвто и да било начин — казах. — Точно това е целта му.

— Сърбят ме ръцете да затегна ремъка на фотоапарата около шията му.

— Повярвай ми, знам как се чувстваш казах. — Но не го прави, Бри. Просто не му обръщай внимание.

Чух как поема дълбоко въздух. Аз направих същото.

— Да, добре — каза. — Ще го оставя жив. Но сега трябва да затварям. Ще ти се обадя, ако успея да изкопча нещо от Валенте. Обичам те.

— И аз теб — отвърнах и тя веднага затвори.

Обикновено чета Бри като разтворена книга. Не и този път. След разговора ни седях и се чудех дали ми бе казала онова, което исках да чуя, и дали наистина щеше да стои настрана от него. Тя го мразеше точно толкова, колкото и аз.

Не бих се изненадал, ако бе стоварила юмрука си между очите му още преди да съм приел следващото обаждане в офиса.

Джон Сампсън седеше в колата си, когато получи съобщението на Бри.

Държа Джудиче под око, влез сега, ако можеш.

Точно такава възможност бяха чакали. Вместо да продължи направо по авеню „Масачузетс“ към полицейското обучение, на което трябваше да присъства днес, той свърна вдясно по Кей стрийт и пое към Вирджиния.

Проверка в регистъра „Акуринт“ откри името Рон Джудиче в договор за наем на къща в Рестън за последните три години. Имотът бе собственост на строителен предприемач от околностите на Атланта, със седалище на компанията във Вашингтон, но никой от тези хора не разполагаше с интересна информация за наемателя си. Джудиче имаше прилична репутация, плащаше наема си навреме и изглеждаше нормален на хартия.

Самата къща бе изненадващо еснафска, при липса на по-подходяща дума. Сампсън я огледа набързо, подминавайки я е колата — семпла, малка, боядисана в грозно светлосиньо, разположена насред пренаселен квартал. Далеч не приличаше на дупка в земята, от която човек би очаквал да изпълзи боклук като Джудиче.

Сампсън натисна входния звънец — за всеки случай. Когато никой не му отвори, той слезе от ниската веранда и бързо заобиколи отзад. Нямаше кола на алеята, нямаше и гараж. Само миниатюрно, обрасло с шубрак задно дворче с ограда.

Ако имаше нещо тревожно в цялата картина, това бе липсата на резета по вратите на Джудиче. Липсваха дори щори и пердета на прозорците. На пръв поглед човекът явно нямаше причина да крие каквото и да било. Но това би могло да се провери само по един начин.

Сампсън измъкна от портфейла си шофьорската книжка и ловко отвори евтината ключалка на задната врата.

Не му отне много време да обходи първия етаж. Ключовата дума бе „празен“. В хладилника нямаше почти нищо, а до сгъваемата масичка за телевизора във всекидневната стоеше едно-единствено кресло с подвижна облегалка. Купчина вестници до входната врата, трупани в продължение на три седмици — Поуст, Ню Йорк Таймс и Ал Сабах , каквото и да значеше последното.

Той продължи нагоре по стълбите и откри три малки спални. Едната бе абсолютно празна. В другата имаше разтегателен диван и няколко купчини сгънати дрехи до стената.