Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Нямаше какво повече да направим. Известно време и тримата просто стояхме там, неспособни да тръгнем. Разочарованието ни беше огромно.

— Е, предайте ѝ това — каза Нана през стиснати зъби и подаде металната кутия, която носеше, пълна с ореховите ѝ сладки с шоколад, както и любимите на Ава лактови бонбони. — Настоявам абсолютно всичко от тази кутия да стигне до нея. Разбрахте ли ме?

— Не се тревожете, госпожо. Лично ще ѝ я предам.

— Ей, госпожо, какво е това? — извика някой от всекидневната. — Нещо хубаво ли е? Мамка му, на мен никой нищо не ми носи. За кого са дошли тия?

Нана хвърли поглед през рамо.

— Мери си приказките, млада госпожице — каза. После се обърна и взе кутията от ръцете на управителката. Промених си решението. Ще ги донесем утре.

Управителката даваше всичко от себе си, наистина. Не познавам никого от системата за закрила на децата, който да не е претоварен с работа, зле платен и недооценен.

И все пак, докато напускахме къщата, бях абсолютно сигурен, че и тримата си мислехме едно и също ако искахме Ава да получи някакъв шанс за оцеляване, трябваше незабавно да я измъкнем от там.

Третият ми ден в офиса почти не се различаваше от предишните два. Започвах да се чувствам като ученик, наказан да не излиза от класната стая.

Късно следобед телефонът звънна за пореден път.

— Отдел „Убийства“ казах аз за стотен път този ден.

— Ало? Обажда се детектив Пенър от полицейското управление в Палм Бийч, Флорида. Търся детектив Крос.

— На телефона — отвърнах. Сътрудничил съм си многократно с полицейски участъци из цялата страна. Подобно обаждане не е необичайно. Предположих, че човекът имаше нужда от някаква консултация.

— Първо, мога ли просто да кажа, че съм почитател на книгата ви? — каза детектив Пенър. — Надявам се да напишете и друга.

— Разбира се, веднага щом ми остане свободно време — хладно отвърнах аз. — С какво мога да ви помогна?

— В момента разследваме двойно убийство, извършено преди два дни. Съпруг и съпруга, налице са всички признаци за обикновен обир. Обаждам ви се, тъй като току-що ни потърси домашната помощница от съседната къща. Изглежда, че и тя е била обрана, когато вътре е нямало никого.

— А вие ме търсите, защото…?

— Опитвам се да открия собственика на другата къща. Оказва се, че преди известно време сте арестували този човек. Лекар на име Илайджа Крийм. Звучи ли ви познато?

Определено звучеше познато. Човек не забравяше такова име, дори и само заради името. Но и нощта, в която разтурихме симпатичното секс парти с непълнолетни, организирано от Крийм, не се забравяше лесно.

Освен това името му няколко пъти се бе появявало във водещите вестникарски заглавия. В жълтите парцали го наричаха доктор Крийм. Бях почти сигурен, че на Крийм и приятеля му Бергман им предстоеше съдебно дело, в което Сампсън щеше да дава показания.

— Чудех се дали не бихте изпратили някого да провери дали доктор Крийм си е вкъщи и дали изобщо е в града — каза Пенър. — Не отговаря на обажданията ни.

— Заподозрян ли е? — попитах. Този човек беше такъв боклук, бях готов да повярвам на всичко по негов адрес.

— Зависи от това къде е бил преди две нощи — каза Пенър. — Длъжен съм поне да го уведомя за обира и да му задам няколко въпроса.

Технически погледнато, „безконтактен“ означаваше да не влизам в контакт с когото и да било извън управлението. Но всички останали имаха предостатъчно работа, а част от мен, честно казано, искаше да види докъде бе пропаднат този човек след онази нощ, когато лично му сложих белезниците. Ако историята имаше развитие, щях да я прехвърля на Сампсън. Той така или иначе работеше във Втори участък, където живееше Крийм.

Изчаках до пет, после перфорирах работната си карта и се отправих към къщата на Крийм.

Доктор Крийм живееше във впечатляваща къща с тюдорианска архитектура на малка уличка без изход в „Уесли Хайтс“. Целият имот бе долепен до парка „Гловър-Арчболд“, с изобилие от празни пространства наоколо. От малкото, което знаех за положението на Крийм, очаквах да бъде изпратен на друг адрес, с пазачи и съкилийник.

От друга страна, не беше тайна, че с пари като неговите понякога можеше да се купи правосъдие — и свобода. Не бях планирал да следя съдебния процес, но сега, когато случаят отново попадаше в полезрението ми, можеше и да го направя.

Когато позвъних на входната врата, никой не отвори, но гаражът беше отворен, а вътре бе паркиран тъмносин „Ескалейд“. Влязох през страничната врата и тръгнах към потъналата в зеленина задна половина от имота.