Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Все още се съпротивлявах на тази идея, но тя беше права. Залогът беше огромен така или иначе. Аз бях този с ограничителната заповед, а те правеха всичко възможно да ме предпазят — не само мен, но и Ава.

При други обстоятелства може би все още щях да се измъчвам от загубата, която Джудиче бе претърпял през 2007-а. Но той бе изиграл този коз в мига, когато бе започнал да се занимава със семейството ми.

Така че, вместо да казвам каквото и да било друго, просто станах от масата и тръгнах обратно към къщата.

— Трябва да помогна на Джени с домашните — казах. — Вие двамата елате, когато приключите разговора си.

До края на другия ден най-после получихме разрешение да посетим Ава. Съпругата на Сампсън — Били — бе достатъчно мила да дойде да гледа децата, а аз, Нана и Бри се качихме в колата и поехме към Куорлес стрийт в Североизточен Вашингтон.

Домът, в който бе настанена Ава, се намираше в покрайнините на един от най-лошите квартали в града. Представляваше преустроена еднофамилна къща, която сега се наричаше „Хауърд Хаус“. В момента се обитаваше от дванайсет момичета, заедно с управител, двама души денонощен персонал и двама почасови социални педагози.

Не очаквам чудеса от държавните служби в града и изпитвам огромно уважение към работата, с която тези хора са се нагърбили. И все пак трябваше да потисна истинските си чувства, когато прекосихме напукания плочник и позвънихме на вратата.

Вътре мястото ми напомняше за някои от колежанските ми квартири. Стари мебели, които не си подхождаха, протрит мокет от стена до стена, който изглеждаше така, сякаш е бил нов някъде около седемдесетте.

Няколко млади жени седяха пред монтирания на стената телевизор във всекидневната и гледаха „Съдия Джуди“. Чувах потракване на кухненски съдове някъде в далечината и телефонен разтвор на висок глас от горния етаж.

— Да, направих го. О, не! Не започвай пак, Ламар. Не си и помисляй пак да започваш с тези глупости!

Истината бе там, че Ава можеше да се адаптира към улицата не по-зле от тези момичета. Не се съмнявах, че би могла да се защити и дори да натупа някого, ако се стигнеше дотам, но мисълта, че сега тя живееше тук, ме правеше дълбоко нещастен. Бри и Нана се чувстваха по същия начин, съдейки по израженията на лицата им.

Най-после от дъното на помещението се появи жена на средна възраст, със сплетена на плитки коса. Вършеше ръцете си в кухненска кърпа, а на тениската, опъната от огромния ѝ бюст, имаше портрет на Джеймс Болдуин, един от любимците на Нана. Избрах да приема това за добър знак — първия ни за деня.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Дошли сме да видим Ава Уилямс — казах.

Жената преметна кърпата през рамото си.

— А вие сте…?

— Ние сме нейното семейство — каза Нана. Усетих леко напрежение в гласа и.

— Приемното ѝ семейство — тихо добави Бри.

— Стефани Гетман от Службата за закрила на децата и семействата каза, че можем да я видим днес след пет — казах.

Жената кимна и пое дълбоко въздух. Вероятно често ѝ се налагаше да поема дълбоко въздух на работното си място.

— Ава днес имаше малко проблеми — каза най-после тя. — Моментът не е удобен. Може би ще е по-добре да дойдете утре.

— Тя тук ли е? — Бри хвърли поглед към стълбището, по което слизаше момичето с телефона.

— Дявол да го вземе , Ламар, какво искаш от мен? — каза тя в слушалката, но после спря между нас и жената, с която разговаряхме. — Може ли да отида до магазина?

Жената вдигна пет пръста, което значеше, че и даваше пет минути да се върне обратно. Момичето продължи към вратата и слезе по стълбите, ругаейки Ламар през цялото време.

— Съжалявам — каза жената и ни поведе към празната трапезария, която, предполагам, бе единственото възможно място за усамотение тук. — Както и да е… не. Ава не е тук в момента.

— За какви проблеми става въпрос? — попита Бри. — Ранена ли е?

— Ще се оправи — каза жената.

— Наркотици? — продължи Бри.

Жената замълча и погледна мен вместо Бри.

— Наистина не мога да говоря за това каза.

— Взела е наркотици — каза Бри. — Направо не е за вярване. От два дни е тук и вече отново се друса.

Опитах се да се намеся, преди Нана или Бри да кипнат и да ни навлекат неприятности.

— Можем да помогнем, ако ни позволите — казах. — Нека я изчакаме?

— Съжалявам — отвърна тя. — Времето за посещения изтича в седем, а тя няма да се върне преди това. Наистина трябва да се обаждате предварително.