Том Грейс - Зловеща паяжина

— Разбира се — отговори Тао.

Те подадоха на Харли картите, които ги идентифицираха като служители на КФН. Харли огледа снимките внимателно, после им върна документите и попита:

— Какво мога да направя за вас?

— Интересуваме се от продажби на акции, извършени от вашата банка между дванадесети и петнадесети февруари и след кратко прекъсване на двадесети. Смятаме, че избраното време на трансакциите предполага вътрешна информация.

— За какви акции говорим?

— „ЮДжийн“, биотехнологична компания.

Харли се облегна в стола си и скръсти ръце на корема си.

— Не си спомням да съм търгувал с такива акции, но не се притеснявайте — правя десетки трансакции всеки ден. Преди да удовлетворя молбата ви, трябва да се консултирам с адвоката си и с кабинета на финансовия секретар относно законността на подобни разкрития. Законите тук са доста строги и не бих искал да наруша някой от тях от невежество.

— Колко време ще отнеме това? — попита Тао.

— Предполагам, до края на деня, ако имам късмет. Адвокатът ми ще бъде в съда целия следобед, а да се мине през служителите на секретаря не е толкова просто, колкото изглежда. Ако бяхте се срещнали с него, преди да дойдете тук, това щеше да спести малко време. В града ли ще останете?

— Не, нямаше свободни стаи. Наехме апартамент в Уест Бей. — Килкъни измъкна една визитка от калъфа, който Тао му беше осигурила, и написа телефонен номер на гърба ѝ.

— Надявам се, че ще приключим бързо. Собственикът на апартамента се връща в края на седмицата.

Харли взе картичката от Килкъни, хвърли поглед на номера, после я пъхна в джоба на бялата си ленена риза.

— Ще видя какво мога да направя за вас. Сега, ако не възразявате, трябва да проведа няколко разговора, пък и все още има няколко часа, преди американските пазари да затворят.

От сводестите прозорци на кабинета си Харли видя как Килкъни и Тао пресичат улицата, качват се на мустанга и потеглят. Когато заминаха, той си сложи отново слушалките, прегледа бележника с телефоните в компютъра си и набра номер в Ню Джърси.

— Дюрок — отговори твърд и познат глас.

— Хю Харли от Джорджтаун. Имам малък проблем.

— Какъв проблем?

— Преди малко ме посетиха двама следователи от американската КФН. Изглежда трансакциите ти миналия месец са привлекли определен интерес.

— Мислех, че си се погрижил за това.

— Така е, но явно предпазните мерки не са били достатъчни. Подозират изтичане на вътрешна информация и търсят хората, които стоят зад трансакциите. Ловят риба в мътна вода според мен. Разбира се, спечелих време. Очакват да им се обадя утре. Цялата работа е доста странна обаче.

— Защо?

— Подобни искания обикновено се правят чрез финансовия секретар — обясни Харли. — Няма нужда да изпращат някого тук, ако търсят само малко информация.

— Какви са имената на следователите?

— Роксан Тао и Нолън Килкъни.

Дюрок ги записа.

— Ще ги проверя. Не им казвай нищо, докато не ти се обадя.

Килкъни и Тао тъкмо се канеха да посетят някой крайбрежен ресторант, когато телефонът в апартамента звънна.

— Ало? — обади се Килкъни.

— Здравейте, радвам се, че не сте излезли още за вечеря. Господин Килкъни, Хю Харли се обажда.

— Какво има?

— Преди малко се чух с адвоката си и получих разрешение да ви разкрия подробностите около въпросните акции. Знам, че се интересувате дали не е станало нещо нередно, като изтичане на вътрешна информация. Та поговорих с клиента си по този въпрос. Той живее тук и се съгласи да се срещне с вас, за да разсее съмненията ви. За съжаление през останалата част от седмицата ще е много зает. Можете ли да дойдете да го видите тази вечер?

— Да — отвърна Килкъни. — В кабинета ви ли?

— Не, у дома. Тази вечер ще играем карти с обичайните ми гости. За всички ще е най-удобно така. Да кажем около девет?

— Чудесно. — И Килкъни записа указанията на Харли как да стигне до дома му.

Килкъни и Тао откриха доста трудно къщата на Харли, тъй като гъстите дървета я скриваха почти напълно от улицата. Ако не беше сивкава поовехтяла табела с името на Харли, може би изобщо нямаше да я намерят.

Килкъни паркира до две други коли на чакълестата алея. Лятната къща беше скромна постройка, издигната на подпори, с големи стрехи, които да я пазят от слънцето. Щом видя светлината от фаровете на алеята, Харли излезе на предната веранда.

— Не беше трудно да ме намерите, надявам се?

— Подминахме къщата ви само два пъти — призна Килкъни.