Том Грейс - Зловеща паяжина

Килкъни и Тао слязоха от моторницата и се затичаха по алеята към паркинга, където ги чакаше Раул.

— Агабашян не е мърдал от яхтата си, откакто хората му го прибраха снощи — каза Раул, докато излизаше във вътрешния двор на тайната квартира, където беше настанил Тао и Килкъни. — Не прехванахме никакви съобщения от яхтата. Мисля, че се е свил в бърлогата си и няма никакво намерение да ви търси.

— Устройва ме — отвърна Килкъни.

Раул седна на масата и подаде плик на Тао.

— Това пристигна за теб от Ленгли.

Тао прочете съобщението и каза:

— Нолън, мисля, че ще намериш това за интересно.

— Какво е това?

— Това е отговорът на онзи твой въпрос за пазара. Няколко различни сделки с акции на „ЮДжийн“ са били осъществени от различни брокерски къщи през същата онази седмица.

Килкъни разгледа внимателно документите.

— Множество дребни сделки.

— Да, но общото увеличение на продадените акции е заинтригувало Комисията за финансов надзор достатъчно, за да проучат нещата по-сериозно. Всички тези малки сделки са били поръчани от малка частна банка на Каймановите острови. След като цената е паднала, същата банка постепенно е изкупила акциите, за да покрие късата позиция.

Килкъни гледаше документите поразен.

— Не мога да го повярвам.

— Това не доказва ли, че някой е знаел, че убийствата ще се случат?

— Не, това може да е чисто и просто съвпадение, но мисля, че си заслужава да идем до Каймановите острови, за да разберем истината.

11 март,

Джорджтаун, Големият Кайман

На летището ги посрещна куриер на американското посолство в Ямайка. Тао се подписа за пратката, после се качиха на кабриолет „Мустанг“ и поеха към Джорджтаун. Причудливото крайбрежно селище беше еволюирало от британско търговско пристанище в главна туристическа дестинация.

— Трудно е да се повярва, че това е един от големите банкови центрове в света — подхвърли Килкъни, докато караха и разглеждаха градчето.

— Две думи, Нолън: никакви данъци. Повечето от големите световни банки имат седалища тук, както и стотици по-малки. — Тао отвори пакета и разгледа документите.

— Какви сме днес?

— От КФН.

— Което предизвиква следващия въпрос: проблема с юрисдикцията. Все пак не сме в САЩ.

— Вярно е, но правителството на Каймановите острови се гордее с изрядността на финансовия си сектор. Част от тази репутация идва от желанието им да работят в сътрудничество с американците и британците, за да го контролират. Смятам, че частна банка „Стърлинг“ няма да има нищо против да ни помогне, просто за да си няма проблеми с правителството.

Откриха седалището на частна банка „Стърлинг“ на втория етаж на голяма търговска сграда — над магазин за сувенири на пиратска тема. Сградата беше тясна, беше вклинена между две по-големи тухлени постройки и имаше два високи извити с арки прозореца на втория етаж.

— Изглежда като еднолична счетоводна фирма — отбеляза Килкъни, докато паркираше от другата страна на улицата.

— Да не очакваше мраморно фоайе с дванадесет служители зад матирани стъкла? — попита Тао.

— Не, просто нещо, което прилича повече на банка.

Качиха се на втория етаж и се озоваха пред декорирана дървена врата с матирано стъкло, върху което със златни букви беше изписано името на банката. До вратата имаше интерком и малка табелка, на която пишеше: „Позвънете за обслужване“. Килкъни натисна копчето и чу глухо иззвъняване от другата страна.

— Какво обичате? — отзова се отегчен глас по високоговорителя.

— Ние сме от американската комисия за финансов надзор и бихме искали да говорим с някого за част от пазарните трансакции, поръчани от тази банка — каза Килкъни.

— Имате ли среща?

— Не, но ако предпочитате, можем да се отбием в кабинета на финансовия секретар.

— Няма нужда, братко. Влизай.

Те влязоха в стаята, която заемаше по-голямата част от втория етаж на сградата. Високият таван беше покрит с релефни метални панели, а в средата му лениво се въртеше месингов вентилатор. U-образно бюро запълваше центъра на стаята и всеки сантиметър от повърхността му беше покрит с хартия или електронно оборудване.

Внушителен мъж с дълга бяла брада, която започваше чак от ушите му и смешно контрастираше с плешивото му теме, махна слушалките от главата си и се обърна към тях. В помещението нямаше никой друг.

— Аз съм Хю Харли — представи се мъжът с отсечен британски акцент. — Мога ли да видя документите ви, моля?