Матю Райли - Четирите легендарни царства

Цялата арена притихна.

Погледът на Хадес се спря на тайванеца.

— Моля? Не те чух — каза той.

Капитанът от тайванската армия изпъчи гърди.

— Казах, че името ми е Джейсън…

Главата му експлодира.

Просто се пукна и наоколо се пръснаха стотици късчета плът — като пъпеш, зареден с фойерверки.

На лицето на Джак се лепна кърваво парче мозък. Обезглавеният труп се свлече в триците, а от шийните артерии започна да се излива кръв и да се събира на локва около прекалено големите кубинки на Джак.

Джак отново се обърна към Хадес и видя, че до него е застанал втори човек — беше пристъпил напред от тъмнината. Някакъв помощник.

„Помощникът“ отпусна ръката си — с ръкавица — в която държеше малко дистанционно управление. Изглеждаше много особено. Напомняше някакъв висш жрец — беше с дълга червена роба, плешив или с бръсната глава. Очите му бяха изпъкнали като на човек с прекалено активна щитовидна жлеза и това, заедно с голата глава, определено му придаваше вид на насекомо.

Ужасен от зловещия взрив в главата на тайванеца, Джак погледна зрителите на трибуната, за да види как реагират.

Видя само безразличие.

Отпиваха шампанско и клатеха глави.

Ръката му сякаш сама се вдигна към собствената му глава, той докосна гладко избръснатия си тил…

… и го напипа.

Пресен белег, малко над врата. Значи затова бяха избръснали главата му.

Бяха имплантирали нещо в нея — малък експлозив. Същият като този, който бе пръснал мозъка на тайванския капитан.

Ето как Хадес си гарантираше подчинение.

Всички други също бяха с бръснати глави…

„В какво съм попаднал?“ — запита се трескаво.

— Колко жалко — каза Хадес. — Жалко и за подкрепящия го екип.

Кимна на помощника си и под балкона се отвориха стоманени капаци и се видяха четири много странни железопътни вагона върху релси, минаващи в изкопана в скалата хоризонтална вдлъбнатина.

Вагоните приличаха на фургоните, използвани някога за превозване на циркови животни — отстрани имаха високи до кръста стени от дебела ламарина, прозорците и покривите бяха решетки от дебели стоманени пръти. Джак преброи по четири отделения във всеки вагон, общо шестнайсет.

Във всяко отделение имаше по четирима или петима души, които гледаха тревожно към арената.

Шестнайсет отделения. Шестнайсет бойци.

— Убий подкрепящата група на капитан Чен — нареди спокойно Хадес.

Изцъкленият му помощник вдигна дистанционното и натисна някакъв бутон.

В резултат от покрива на тунела над единия от вагоните се изля някаква сива течност и заля едното му отделение.

„Прилича на цимент — помисли си Джак, — нещо като гъста каша.“ И явно беше гореща, защото нагоре се вдигнаха кълба пара.

Беше и тежка , защото събори двамата мъже и двете жени в отделението на пода. Те паднаха под тежестта на изливащата се маса и запищяха, докато тя ги заливаше.

Скоро писъците стихнаха и в стоманеното отделение на вагона остана само сивата изпускаща пара маса, която капеше над ръбовете на ламарината.

„Боже! — помисли си Джак. — Това са заложници.“

Хадес въздъхна.

— Както говорех, преди да бъда прекъснат така грубо, двама от нашите бойци не се справиха с Първото изпитание. Поради това техните поддържащи екипи също трябва да бъдат ликвидирани.

Кимна на помощника си.

— Мосю Вахерон, убийте поддържащите екипи на двамата провалили се на Първото изпитание.

Помощникът Вахерон отново натисна дистанционното…

… и горещата каша заля още две от отделенията на влака. Нови писъци. Още отчаяно гърчене.

Когато обитателите на двете отделения умряха, Хадес се обърна към арената.

— Разбира се — каза той, — както е било винаги, смъртта на тези бойци дава шанс на победителите им да заемат техните места. В правилата и духа на Игрите няма социални класи. Дори най-нисшият минотавър може да се състезава с най-знатния боец и да преследва безсмъртието на победата. Моля, бележете минотаврите.

Двата минотавъра, застанали в редицата на бойците — двамата, които явно бяха убили съперниците си в килиите им — пристъпиха напред.

На бичите шлемове, по кожата и панталоните им нарисуваха златни ивици, за да се различават от обикновените облечени в черно минотаври около арената.

Докато гледаше всичко това изпълнен с ужас и недоумение, Джак се сепна от една мисъл.

„Шестнайсет бойци и шестнайсет камери със заложници. Кои тогава са моите заложници?“

— О, боже… — простена и вдигна очи.