Матю Райли - Четирите легендарни царства

„Значи не всички са успели да убият нападателите си…“

По периметъра на арената стояха облечени в черно стражи, въоръжени с автомати. Бяха двайсетина и след миг Джак си даде сметка, че всички са минотаври с шлемове.

— Поздравления, бойци! — разнесе се гърлен глас някъде високо над него.

Джак вдигна глава натам; още няколко прожектора оживяха и заляха със светлина висок, подобен на ложа балкон на срещуположната страна на арената.

На него стоеше сам мъж — този, който бе проговорил.

Цялата онази страна на арената бе гигантски скален скат, основата на мрачна черна планина, която се извисяваше и изчезваше в тъмнината. Балконът, на който стоеше мъжът, стърчеше от скалата на трийсетина метра над арената.

Зад балкона имаше трибуна, скрита под голям навес, а на нея седяха — сякаш за да засилят усещането за фатален сюрреализъм на това място — трийсетина мъже и жени, всичките със скъпи костюми и тоалети. Дори отдалече Джак виждаше отблясъците на големите диамантени колиета на някои от жените. Повечето пиеха шампанско, пушеха цигари или просто оглеждаха редицата „бойци“.

Този, който проговори, явно беше техен лидер.

Беше висок и силен, някъде на петдесет и пет. И хубав — с черна брада и проницателни черни очи. Костюмът му беше черен, дизайнерски, със стилни алени маншети.

— Ще повторя — продължи той. — Поздравления, бойци! Добре дошли на Големите игри. Аз съм вашият домакин, вашият съдия, вашето жури и, ако се наложи, вашият екзекутор.

Гласът му ехтеше.

— Имам множество церемониални имена. Аз съм Противникът на Светлината, Обвинителят, Падналият, Пазителят на Храма, Иблис, Шейтан, Танатос, Сатанаил, Властелинът на Нощните земи, Ваал Зевув, Велзевул, Царят на Четвъртото царство или просто Хадес, владетелят на Долния свят. Добре дошли на моите Игри, бойци. Добре дошли в Долния свят.

Джак не вярваше на ушите си.

Беше преживял много приключения, бе виждал наистина странни неща.

Беше поставил връхния камък, Пирамидиона, на мястото му върху Голямата пирамида в Гиза по време на ослепителен соларен инцидент.

Бе видял Стоунхендж да оживява под светлината на Тъмното слънце. И после, в римска солна мина, бе открил гробницата на Исус Христос… с неговото тяло все още в нея.

И бе чул да го обявяват за един от петимата най-велики „воини“ в историята — хора, бойци за идеи и победители в сражения. Петимата бяха той, Моисей, Чингис хан, Наполеон и Христос.

Обаче Долен свят? Ад? Вече беше сигурен, че сънува…

Идеята за задгробен живот е обща за всички общества по света. Всички цивилизации са имали отвъден свят — египтяните и маите, Япония и Индия, и разбира се, трите религии от лоното Авраамово — християнството, юдаизмът и ислямът.

В западната традиция задгробният живот се разделя на две, Рай и Ад, и цялата концепция почива на морален елемент — добрите хора отиват в Рая, лошите отиват в Ада, който е будещо страх царство под земната повърхност, място с огън и жупел, в което хората биват наказвани за греховете си.

В задгробния живот на древните гърци обаче няма такъв морален елемент. Те наричат техния ад Тартар и в митологията им Подземният свят може да бъде посетен от жив човек, ако открие входа. Излизането обаче е друг въпрос. Само големите гръцки герои — Херакъл, Тезей и Одисей — са успели да влязат в Подземния свят и да се върнат. Ако трябва да станеш легендарен герой, това е било нещо като ритуал за посвещаване.

И тъкмо гърците са дали на владетеля на това огнено място името Хадес.

„Само че Адът не е реално място“, негодуваше разумът на Джак.

След малко обаче очите му свикнаха с блясъка на прожекторите, осветяващи арената, и той видя какво има отвъд нея, по-точно тъмната планина, която се извисяваше над ложата на Хадес.

Беше изумително.

Издигаше се във висините като остър кинжал от черен камък. Различни тъмни замъци, крепости, асансьори и стълби стърчаха от стените на различни нива и всичко това изглеждаше определено заплашително в отразеното сияние на прожекторите.

Широка, подобна на замък конструкция обхващаше планината в средната ѝ част на около двеста и петдесет метра над мястото, където беше Джак. Беше нашарена със светлините на много прозорци.

Цялата планина странно напомняше Айфеловата кула — широка основа и стесняващо се нагоре тяло, първо по-плавно, после рязко. Джак не виждаше какво има на върха — там горе беше много тъмно — но успя да различи нещо като мрежа, което се разпростираше настрани от него, мрежа, която закриваше нощното небе.