Матю Райли - Четирите легендарни царства

Познаваше първото — беше древният египетски глиф анкх , който означаваше „живот“.

Вторият символ приличаше на въртящ се октопод с четири пипала. Вариант на древен символ, срещащ се в индуската, будистката и неолитната култура. Наричаха го тетрагамадион.

Докато го гледаше, Джак имаше отчетливото усещане, че е виждал символа съвсем неотдавна, но не можеше да си спомни къде.

Премигна и напрегна паметта си. Ала нямаше полза. Умът му все още беше твърде изтощен.

Опита да си спомни къде беше ходил за последно, преди да загуби съзнание и да се събуди тук.

„Пайн Гап“, помисли си.

Строго секретната база в австралийската пустиня.

Беше отишъл там, за да присъства на среща на много високо ниво. Нещо във връзка с разположението на антените на радиотелескопа SKA…

Спомни си как пристигна в базата край отдалеченото градче Алис Спрингс с Лили, Алби и кучетата и как въоръжената охрана ги пусна вътре.

Спомни си как пред лабораторията към обсерваторията Пайн Гап го посрещна високият очилат генерал Ерик Ейбрахамсън — добродушният, но с ум като бръснач мъж, който бе заменил дългогодишния шеф на Джак генерал Питър Косгроув, след като Косгроув беше издигнат на по-висока позиция.

Ръкуваха се и Ейбрахамсън го представи на своя бъдещ приемник — генерал със строга физиономия, казваше се Конър Биърд. Поради ъгловатото му лице и добре оформената му рижа брада оперативната му позивна беше предопределена — още от първите си дни в армията беше известен като Рижата брада .

— Радвам се, че си се облякъл подобаващо за случая, Джак — бе му казал Ейбрахамсън иронично.

Джак беше облечен небрежно — джинси и синя риза върху бяла тениска. Върху титановата протеза на лявата си ръка носеше кафява велурена ръкавица, на дясната китка имаше обикновен противоударен часовник „Касио“.

Усмихна се на Ейбрахамсън под пустинното слънце.

— Вече не работя за теб, така че се обличам както искам.

След като поздрави Лили и Алби, Ейбрахамсън се наведе и погали кучетата.

— Не съм ги виждал, откакто бяха малки.

Джак отвърна:

— Сега съм техен. На всички около мен. На Зоуи. На Лили. На кучетата. Някога бях петият най-велик воин, нали?

Ейбрахамсън се засмя.

— Ами Хор? Той какво мисли за кучетата?

Джак подсвирна рязко и след миг верният му сокол скитник Хор, който се носеше във висините, кацна на рамото му. На врата му имаше кожена яка, на която беше монтирана миниатюрна камера. Птицата се вторачи в Ейбрахамсън и Биърд, сякаш надничаше в душите им.

— Търпи ги — каза Джак и Хор отново литна във въздуха.

— Да влезем. — Ейбрахамсън ги поведе през вратата на лабораторията. — Трябва да ти покажа нещо важно.

И после нищо…

… нищо, докато не се събуди тук и не влезе този мъж, маскиран като бик, който опита да го убие.

Все още седнал на прашния под на килията, Джак огледа тялото си.

Някъде по пътя бяха изчезнали синята му риза и маратонките. На тениската му с дълги ръкави, подарък от Лили отпреди години — когато беше тринайсетгодишна сладурана, а не поумняла девойка на двайсет — имаше картинка на Хоумър Симпсън, проснат в надуваем детски басейн, в несвяст от пиене и заобиколен от празни бирени бутилки, под думите:

НАЙ-СТРАХОТНИЯТ ТАТКО НА СВЕТА

„Това е откачено“, помисли си Джак.

Вгледа се в безжизнения мъж с бичата маска на пода.

Маската, забеляза го чак сега, беше много модерна и по-скоро представляваше шлем или каска. Беше от високотехнологичен лек полимер, боядисана в матовочерно.

Визьорът на шлема беше от черна мрежа, като онези, които слагат на маските на фехтовачите — скриваше лицето на този, който я носи, но му позволяваше да вижда всичко. Върху устата му имаше филтър на газова маска, наподобяващ животинска муцуна, заради която всичко още повече наподобяваше глава на бик.

Джак дръпна маската от лицето на падналия…

… и видя, че не е съвсем човек. Но беше нещо подобно.

„Мъжът“ зад маската имаше скосено чело с ниски вежди, широко разположени очи, сплеснат нос, голяма уста, криви зъби и гъста сплъстена черна козина навсякъде — по челюстите, в ушите. Козината оформяше дълга непрекъсната вежда над очите.

„Очите“, помисли си Джак и се вгледа. Очите — замръзнали отворени в момента на смъртта — бяха тъмнокафяви. Приличаха на човешки, но бяха някак по-стъклени. Ако не беше сигурен, че е невъзможно, щеше да си помисли, че пред него лежи някакъв хуманоид, неандерталец може би, но не и кроманьонец.