Матю Райли - Четирите легендарни царства

— Добре. Аз съм Джак.

— Джак? — каза получовекът, като положи усилие да изговори думата. — Джак.

Рокси залая срещу него и той подскочи.

Джак я потупа по гърба.

— Не ѝ обръщай внимание. Опитва да ме пази.

Косматият каза:

— Джак помогнал Е-147, когато минотаври бяга. Защо?

— Не обичам да оставят когото и да било да умре — отговори Джак.

Е-147 го погледна в очите.

— Е-147 умрял без Джак помощ. Е-147 благодари Джак. Е-147 мисли Джак приятел.

— Разбира се — каза Джак. — Това е Скай Монстър, това е Алби…

— Защо Джак държи кучета? — прекъсна го Е-147. — Яде тях по-късно?

— Какво?! О, не. — Джак поклати глава. — Ние не ядем кучета. Кучетата са мои приятели. Добри приятели.

— О… — Е-147 като че ли се натъжи от чутото.

— Кажи ми — подкани го Джак, — колко минотаври има тук?

— Много — отговори Е-147. — Минотаври Ен, минотаври Ес, минотаври Е, минотаври У.

Джак разбра за какво става дума: Север — N, Юг — S, Изток — E и Запад — W. Минотаврите, където и да живееха, бяха разделени по географски зони.

— Къде живеят минотаврите? — попита той.

— В минотавър град. Казва Дис. Подземен град, голям. Защитава единствен вход от земя към Долен свят.

— Подземен град? — намеси се Алби.

Джак се обърна към него.

— Йоланте спомена, че Хадес имал хиляди такива симпатяги. Е-147, колко минотаври Е има?

Е-147 отговори:

— Най-голям номер Е-900.

Джак кимна.

— Четири групи минотаври, по близо хиляда в група. Говорим за поне няколко хиляди.

— Исусе! — изпъшка Скай Монстър.

Джак се обърна отново към Е-147.

— Ако нямаш нищо против, просто трябва да те попитам какво си ти?

Е-147 наклони глава на една страна и се намръщи.

— Аз… Е-147. Аз… мен.

Джак се усмихна вътрешно.

— Съжалявам. Не трябваше да те питам това. Така е. Ти си ти.

В този момент се чу друг глас — мъжки глас, на млад мъж.

— Джак? Джак Уест младши? Това си ти…

Джак се обърна.

През решетките на вагона със заложници, през две клетки, видя млад американски морски пехотинец с бойни панталони и маслиненозелена тениска.

Познаваше го добре, но не го бе виждал отдавна. Лейтенант Шон Милър, позивна Астро.

Познаваха се от много отдавна, още от мисията за Шестте камъка на Рамзес.

Не започна добре — в началото на мисията Астро беше вкаран в международния екип на Джак като представител на Съединените щати. Това, което Астро и Джак не знаеха тогава, беше, че сенчестият началник на Астро у дома е бащата на Джак — полковник злодей, известен като Вълка — чиито планове не бяха толкова благородни, колкото Астро бе смятал.

По време на ожесточена битка при гигантски подземен храм светилище в Япония Астро бе предал Джак, мислейки, че постъпва правилно, и бе взел страната на Вълка. Малко след това обаче бе прострелян и Вълка го бе сметнал за мъртъв.

Тогава го спаси Джак. Оттогава двамата бяха приятели.

— Астро? — отвърна Джак. — Как се забърка във всичко това?

— Както и ти, предполагам — отговори младият морски пехотинец. — Намерили са досието ми, видели са, че съм се занимавал с тези древни истории, и ме потърсиха. Но се чувствам ужасно — заради мен тези момчета също се оказаха забъркани.

Джак видя, че Астро е в една клетка с още трима американски морски пехотинци, двама мъже и една жена. Жената се изправи, за да види Джак по-добре.

Беше много впечатляваща. Ръстът ѝ беше гигантски, поне метър осемдесет и пет, главата ѝ беше бръсната, усмихваше се мрачно.

Това бе едрата жена, която Джак бе видял по време на Третото изпитание, окована за друг морски пехотинец, който беше с тъмни очила. В клетката помежду им сега нямаше никого — беше полупълна с втечнен камък, а обитателите ѝ бяха пожертвани по време на Третото изпитание. До този момент Джак не бе предполагал, че са толкова близо до морските пехотинци.

Познаваше я, но не я бе виждал от дълго време — от една тайна операция на американските и австралийските специални части през деветдесетте.

— Това Джак Уест младши ли е, или очите ми ме лъжат? — попита едрата жена. — Фамозният Ловец, най-голямото котенце в страховитите австралийски САС?

— Какво прави на такова място мило момиче като теб, Джина? — отвърна Джак.

Жената се ухили. След толкова много години не се бе променила никак.

Казваше се Джина Нюман, от Морската пехота на Съединените щати, позивна Майката си трака — или само Майка.

— Какво стана с теб, Джак? — попита Майка. — През деветдесетте беше огън. В първата десетка на света. Ами избяга от Ирак, в Пустинна буря, със собствения самолет на Саддам Хюсеин, и беше станал легенда, наистина. После изведнъж изчезна. Изпари се. Къде, по дяволите, се дяна?