Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

Макар да упорстваше да му готви както винаги, леля му вече видимо бе омаломощена от химиотерапията. Болезнено бе да я наб­людава как се тътри из кухнята, но тя не склоняваше да седне дори когато Тед я умоляваше. В събота вечерта чичо му не издържа, след като Джоун си легна, и плака на рамото на Страйк. Някога Тед бе непоклатим и неуязвим бастион на сила за племенника си и Страйк, който обикновено можеше да спи при всякакви условия, лежа буден до след два часа през нощта, взрян в тъмнината, която тук бе далеч по-непрогледна, отколкото в Лондон. Питаше се дали е редно да остане по-дълго и презря себе си за решението, че правилната постъпка е да се върне в Лондон.

Истината бе, че при сегашната натовареност на агенцията се чувстваше гузен да прехвърля задължения на Робин и външните сътрудници, като прекарва дълъг уикенд в Корнуол. В добавка към петте незавършени случая двамата с Робин жонглираха с нарастващите изисквания по отношение на управлението, съпътстващи увеличената работна сила, и преговаряха за продължаване с една година на договора им за наем с предприемача, купил сградата им. Опитваха се също, засега безуспешно, да убедят някой от контактите на агенцията в полицията да издири и да им даде датиращото отпреди повече от четиресет години досие за изчезването на Марго Бамбъро. Морис беше работил в Централно управление на полицията, както и Анди Хъчинс, най-отдавнашният им външен сътрудник – тих и лъчезарен човек, чиято множествена склероза, за щастие, бе в ремисия. Двамата също се бяха помъчили да изкопчат услуга от бивши колеги, но засега отговорите на заявките на агенцията се движеха в границите от „сигурно мишките са го изяли вече“ до „чупката, Страйк, зает съм“.

В един дъждовен следобед, докато Страйк следеше Хитреца в Сити, като се мъчеше да не куца и наум ругаеше втория продавач на чадъри, изпречил се насреща му на тротоара, мобилният му телефон иззвъня. Очакваше да му бъде сервиран нов проблем за разрешаване и бе сварен неподготвен, когато човекът насреща каза:

– Здравей, Страйк, обажда се Джордж Лейборн. Чух, че отново ще подхващаш случая „Бамбъро“.

Страйк беше срещал инспектор Лейборн само веднъж преди и макар че в този случай двамата с Робин бяха оказали съществена помощ на полицията, не бе сметнал познанството им за достатъчно близко, та да моли Лейборн за помощ относно досието на Бамбъро.

– Здравей, Джордж. Да, правилно си чул – отвърна Страйк, като гледаше как Хитреца влезе във винен бар.

– Мога да се срещна с теб утре вечер, ако искаш. В шест в „Перата“ добре ли е? – попита Лейборн.

Така че Страйк помоли Баркли да си разменят задачите и на следващата вечер се отправи към пъба близо до Скотланд Ярд, където завари Лейборн вече на бара да го чака. Шкембестият, прошарен и на средна възраст Лейборн взе бири „Лъндън Прайд“ за двама им и се преместиха на маса в ъгъла.

– Баща ми работеше по случая „Бамбъро“ под ръководството на Бил Талбът – каза Лейборн на Страйк. – Разправи ми всичко за него. Какво имаш дотук?

– Нищо. Изчетох старите материали в пресата и се опитвам да открия хора, работили в медицинската служба по времето, когато тя е изчезнала. Няма кой знае какво друго да правя, докато не видя полицейското досие, но засега никой не може да ми помогне в това отношение.

Лейборн, който при единствената им предишна среща бе демонстрирал пристрастие към цветисти нецензурни фрази, тази вечер изглеждаше странно кротък.

– Това разследване е истинска бъркотия – каза тихо той. – Някой каза ли ти вече за Талбът?

– Слушам те.

– Превъртя му бурмата – заяви Лейборн. – Получи истински нервен срив. Още преди да се заеме със случая, се държал особено, но нали знаеш, през седемдесетте грижата за психическото здраве на служителите не беше приоритет в полицията, смяташе се, че е само за лигльовци. Но имай предвид, че е бил добър полицай. Двама младши служители обърнали внимание на необичайното му поведение, но им било казано да си гледат работата.

Оглавил случая „Бамбъро“ шест месеца преди жена му да повика линейка посред нощ и го прибрали за принудително лечение. Получи пенсия, но беше вече късно да подхване отново случая. Почина преди цели десет години, но чух как никога не преживял мъката си, че е провалил разследването. Щом се съвзе, беше зас­рамен от предишния си подход.

– И какъв беше той?

– Твърде много се осланял на интуицията си, не тълкувал уликите както трябва, нямал интерес да говори със свидетели, чиито показания не пасвали на теорията му...