Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Докато гледаха, главен инспектор Джуди Макмърън се върна в стаята и седна на свободния стол до колегата си. След пауза, която се усети много дълга, макар вероятно да бе траяла само минута, главен инспектор Джуди Макмърън заговори:

– Все още ли няма какво да кажете за нощта, прекарана в хотела, госпожо Чизъл?

– Това е някакъв кошмар – прошепна Кинвара. – Не мога да повярвам, че се случва. Не мога да проумея как така съм тук.

Очите й бяха зачервени, подути и изглеждаха лишени от мигли, след като си бе изтрила спиралата.

– Джаспър се самоуби – изрече с треперещ глас. – Беше депресиран! Всички ще ви го кажат! Онова изнудване буквално го изяждаше отвътре... Говорихте ли вече с Външното министерство? Самата мисъл, че могат да съществуват снимки на онова момче, което е било обесено... Не разбирате ли колко уплашен беше Джаспър? Ако това бе излязло наяве...

Гласът й пресекна.

– Къде са ви доказателствата срещу мен? – настоя да узнае тя. – Къде са? Къде?

Адвокатът й се прокашля.

– Да се върнем на темата за хотела – прикани я главен инспектор Джуди Макмърън. – Защо според вас мъжът ви им е звънил в опит да установи...

– Да не би да е престъпление да се иде в хотел? – възкликна истерично Кинвара и се обърна към адвоката си. – Това е нелепо, Чарлс, как могат те да имат нещо срещу мен само защото съм отишла в...

– Госпожа Чизъл ще отговори на всички въпроси, които имате относно нейния рожден ден – каза адвокатът на главен инспектор Джуди Макмърън със забележителен оптимизъм по мнението на Робин, – но също така...

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и удари Страйк.

– Няма проблем, тръгваме си – каза Лейборн на колегата си. – Хайде, банда, отиваме в стаята на координационния център. Имаме още много да ви покажем.

Когато завиха зад втори ъгъл, видяха срещу тях да върви Ерик Уордъл.

– Не съм вярвал да го доживея това – ухили се той, като разтърси ръката на Страйк. – Да бъдеш поканен в Централното управление на полицията.

– Ще останеш ли, Уордъл? – попита го Лейборн с леко недоволство при перспективата да дели с друг полицай гостите, които толкова силно му се искаше да впечатли.

– Ами защо не – отвърна Уордъл. – Да видя за какво съм помагал през всичките тези седмици.

Влязоха след Лейборн в стаята на координационния център, а Страйк подхвърли:

– Много трябва да си се заморил да предаваш всички онези улики, които открихме.

Уордъл се изхили в отговор.

След тесния и леко запуснат офис на Денмарк Стрийт Робин бе силно впечатлена от пространството, което в Скотланд Ярд бяха отделили на разследването на подозрителната смърт на важна личност в обществото. На бяла дъска, окачена на стена, имаше графика, изобразяваща важните моменти около времето на убийството. На съседната стена бе подреден колаж от снимки на мястото на смъртта и на трупа, като последните показваха Чизъл със свален от главата му пластмасов плик и го представяха в ужасяващ близък план с драскотина на едната буза, полуотворени замъглени очи и тъмноморава кожа.

Като забеляза интереса на Робин, Лейборн й поднесе да прегледа токсикологичните рапорти и телефонните разпечатки, използвани от полицията при изграждане на тезата им. После отключи големия шкаф, в който материални улики бяха прибрани в пликове с етикети върху тях, включително смачканата тубичка с хапчета лахесис, мръсна кутия от портокалов сок и прощалното писмо на Кинвара до съпруга й. Като видя бележката, открадната от Флик, и изпринтирана снимка на „Скърбяща кобила“, лежаща на леглото в стаята за гости, станали, както бе известно на Робин, централни за тезата на полицията, тя изпита прилив на гордост.

– И така – заяви детектив инспектор Лейборн, като затвори шкафа и отиде до монитора на компютъра, – време е да видим малката дама в действие.

Той пъхна видеодиск в най-близката машина и прикани с жест Робин, Страйк и Уордъл да се приближат.

Видя се оживеният площад пред гара Падингтън, подскачащи черно-бели фигури се движеха във всички посоки. Часът и датата бяха показани в горния ляв ъгъл.

– Ето я – каза Лейборн, като натисна „пауза“ и посочи жена с месестия си пръст. – Виждате ли я?

Макар и размазана, фигурата бе съвсем разпознаваема, беше Кинвара. В кадър бе уловен брадат мъж, който я зяпаше, може би защото мантото й бе разкопчано, а под него тя бе с прилепналата черна рокля, която бе носила на приема за параолимпийците. Лейборн отново натисна „плей“.