Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Норфъкският териер отново залая бясно. Лабрадорът се стресна от сън и също се присъедини.

– Моля ви, вървете си! – заяви Кинвара и се изправи. – Махайте се! Поначало не исках да ви набъркват във всичко това! Заминавайте си, чухте ли?

– Разбира се – отвърна любезно Страйк, като остави на масичката празната си чаша. – Нали няма да възразите само да сложа протезата си?

Робин вече бе станала. Страйк прикрепи отново изкуствения крак, докато Кинвара го наблюдаваше с вълнуваща се гръд и чаша в ръка. Най-сетне Страйк бе готов да се изправи, но при първия си опит се гътна обратно на канапето. С помощта на Робин все пак стигна до вертикално положение.

– Е, довиждане, госпожо Чизъл.

Единственият отговор на Кинвара бе да иде до френския прозорец и отново да го отвори, като кресна на възбудилите се наново кучета да не мърдат.

Едвам нежеланите й гости бяха стъпили на чакълената алея отвън, и Кинвара затръшна стъклената врата зад тях. Докато Робин си нахлузваше гумените ботуши, чуха изтракването на месинговите халки, когато домакинята дръпна завесите и после призова кучетата навън от стаята.

– Не съм сигурен, че ще мога да се добера до колата, Робин – каза Страйк, който избягваше да отпуска тежестта върху протезата си. – В ретроспекция това копаене... май че беше грешка.

Робин безмълвно хвана ръката му и я преметна през раменете си. Той не оказа съпротива. Заедно завървяха бавно през тревата.

– Ти разбра ли какво се опитах да ти кажа без звук там? – попита го Робин.

– Че има някой горе? Да – отвърна той, като се разтреперваше от болка при всяко стъпване върху протезата. – Разбрах те.

– Не изглеждаш...

– Не съм изненадан... чакай! – изрече рязко, все още облегнат върху нея, и се закова на място. – Да не си се качвала горе?

– Да – призна Робин.

– Дяволите да го вземат!

– Чух стъпки.

– А какво щеше да стане, ако ти беше скочил?

– Взех си оръжие и не бях... Ако не се бях качила горе, нямаше да видя това.

Робин извади мобилния си телефон, извика на екрана снимката на картината върху леглото и му го подаде.

– Ти не забеляза изражението на Кинвара, когато видя голата стена. Корморан, тя не знаеше, че картината е била свалена, докато ти не я попита за нея. Онзи, който беше горе, се е опитвал да я скрие по време на излизането й навън.

Страйк дълго се взира в екрана с тежко отпусната върху раменете на Робин ръка. Накрая попита:

– На това ли му казват шареночерен?

– Какво ти става? Конски цветове в такъв момент?

– Отговори ми.

– Не, шареночерните са в черно и бяло, не в кафяво и...

– Трябва да идем в полицията – отсече Страйк. – Опасността от ново убийство нарасна в геометрична прогресия.

– Не говориш сериозно.

– Напълно сериозен съм. Заведи ме до колата и ще ти кажа всичко... само не ме питай нищо преди това, защото умирам от болки в проклетия крак.

„Вече вкусих кръв...“

Три дни по-късно Страйк и Робин получиха безпрецедентна покана. Като жест, задето бяха предпочели да помогнат на полицията, вместо да излязат с едни гърди пред нея, и предадоха информация за откраднатата от Флик бележка и за „Скърбяща кобила“, Централното управление прие детективите в сърцевината на разследването в Ню Скотланд Ярд. Свикнали полицията да гледа на тях като на неудобни пречки или фукльовци, Робин и Страйк бяха изненадани, но благодарни за това непредвидено стопляне на отношенията.

При пристигането им високата руса шотландка, която оглавяваше екипа, надникна за минута от стая за разпити, за да се ръкува с тях. Страйк и Робин бяха наясно, че полицията е прибрала двама заподозрени за разпит, но на никого все още не бяха повдигнати обвинения.

– Прекарахме сутринта в истерия и отричане – осведоми ги главен инспектор Джуди Макмърън, – но мисля, че до края на деня ще пропукаме съпротивата й.

– Има ли шанс да им хвърлим поглед, Джуди? – попита подчиненият й детектив Джордж Лейборн, който бе посрещнал Робин и Страйк на входа и ги беше отвел горе. Беше пълен мъж и напомняше на Робин за пътния полицай, дето се имаше за много духовит, спрял край банкета, когато тя бе изпаднала в паническа атака.

– Ами добре, вървете – усмихна се главен инспектор Джуди Макмърън.

Лейборн поведе Страйк и Робин зад ъгъл, после през първата врата вдясно в тясно и тъмно пространство, от което половината стена беше двустранно огледало към стая за разпити.

Робин бе виждала такива места само по филми или по телевизията и бе като омагьосана. Кинвара Чизъл седеше от едната страна на бюро до адвокат с тънки устни и костюм на фино райе. С пребеляло лице без грим и облечена в сива копринена блуза, толкова смачкана, че все едно бе спала с нея, Кинвара плачеше, скрила лице в салфетка. Срещу нея седеше друг детектив инспектор с далеч по-евтин костюм от този на адвоката. Изражението му бе неутрално.