Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Не ти ли е хрумвало, че като твой работодател имам дълг да се грижа за теб.

– Съдружници сме.

– Ти си съдружник на заплата. Може да ме съдиш за лоши условия на труд.

– Не мислиш ли – Робин погледна ръката над лакътя си, където петнайсетсантиметровият морав белег все така изпъкваше върху бледата й кожа, – че отдавна щях да съм го направила, ако имах такова намерение? Но ако предлагаш да ремонтираш тоалетната на стълбищната площадка...

– Само казвам, че е нормално да преживееш някаква реакция – упорстваше Страйк. – Откриването на труп не е голяма веселба за повечето хора.

– Съвсем добре съм – излъга Робин.

„Трябва да съм добре – помисли си, след като си казаха довиждане. – Нямам намерение отново да изгубя всичко.“

„Разбираш ли, отправната ти точка е много отдалечена от неговата.“

В шест часа в сряда сутринта Робин, която отново беше спала в свободната спалня, стана, облече джинси, тениска и суитшърт и си обу маратонки. В раницата й беше черната перука, купена онлайн и доставена предишната сутрин под носа на дебнещия журналист. Тя слезе предпазливо долу, за да не събуди Матю, с когото не бе обсъдила плана си. Напълно ясно й беше, че той няма да го одобри.

Между тях се бе възцарил крехък мир, макар вечерята в събота с Том и Сара да бе ужасно преживяване. Започнала бе злополучно, защото журналистът наистина ги бе последвал по улицата. Успяха да се отърват от него до голяма степен благодарение на уменията за контранаблюдение, усвоени от Робин. Незабелязани се измъкнаха от претъпкания вагон на метрото точно преди вратите да се затворят, което нервира Матю, защото го прие за срамотна детинщина. Но дори Матю не би могъл да хвърли върху Робин вината за остатъка от вечерта.

Започналото като лековат анализ на поражението им в мача по крикет прерасна внезапно в грозно и агресивно поведение. Том неочаквано се нахвърли пиянски срещу Матю, като му заяви, че изобщо не е толкова добър, за колкото се смята, че арогантността му е заразила останалите от отбора, че изобщо не е харесван в службата, че нервира много хора там. Стъписан от подобна атака, Матю направи опит да попита къде точно е сбъркал в службата, но Том, толкова пиян, та Робин го заподозря, че е започнал с виното дълго преди пристигането им, прие недоумението на Матю като провокация.

– Въобще не ми се прави на невинен! – кресна. – Няма да търпя повече да ми се подиграваш и да ме уязвяваш!

– Това ли направих? – попита потресеният Матю Робин, докато вървяха в тъмнината към метрото.

– Не – отвърна Робин искрено. – Изобщо нищо гадно не му каза.

Наум добави „тази вечер“. Беше облекчение да заведе у дома един обиден и объркан Матю вместо човека, с когото обичайно съжителстваше. Съчувствието и подкрепата й спечелиха няколкодневно примирие у дома. Робин не се канеше да го подлага на изпитание, като сподели с Матю какво се канеше да направи тази сутрин, за да се измъкне от все така дебнещия репортер.

Излезе безшумно през френските прозорци в дворчето зад къщата и използва един от градинските столове, за да се покатери на зида, разделящ тяхната градина от тази на съседната къща, където завесите бяха още спуснати, за щастие. С глухо тупване се приземи върху моравата на съседите.

Следващата част от маршрута й за бягство беше малко по-сложна. Първо трябваше да затътри тежката орнаментирана пейка до оградата, балансира върху облегалката й, прехвърли се през импрегнираната с креозот дървена плоскост и скочи в цветната леха от другата страна, където се препъна и падна. Отново се надигна и хукна през поредната морава към отсрещната ограда, където имаше портичка към паркинга за коли.

За облекчение на Робин болтът се отвъртя лесно. Затвори след себе си портичката и със съжаление си помисли за следите, които бе оставила върху росната трева. Ако съседите се събудеха рано, лесно щяха да установят откъде е дошъл натрапникът в собствеността им, който бе разместил градинските им мебели и бе смачкал бегониите им. Убиецът на Чизъл, ако съществуваше такъв, много по-сръчно бе прикрил следите си.

Като приклекна зад паркирана шкода на пустия паркинг, обслужващ лишената от гаражи улица, Робин използва страничното огледало да нагласи на главата си черната перука, която измъкна от раничката си, после бързо закрачи по улицата, успоредна на Албъри Стрийт, докато не се озова на Детфърд Хай Стрийт.

С изключение на няколко вана за доставки в ранната сутрин и собственика на магазинчето за вестници, който вдигаше металната решетка пред витрината си, нямаше никой наоколо. Робин хвърли поглед през рамо и изпита прилив не на паника, а на ентусиазъм: никой не я следваше. И все пак не си свали перуката, докато не се озова в безопасност във влака на метрото, с което силно изненада младежа, поглеждащ я над електронната си книга.