Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Според нас отчасти заради това, че татко е телефонирал на Раф рано сутринта в деня на смъртта си. Това е било последното му обаждане.

– И какво е казал?

– Нищо от значение. Няма връзка с това, че татко умря. Но – побърза тя, за да изтрие впечатлението от последните си думи – според мен главната причина Раф да няма голямо желание да те наема е, че много си е паднал по твоята Вениша, докато беше при нас в офиса, и сега очевидно се чувства като идиот, задето си е изливал душата пред нея.

– Паднал си е по нея, а? – промърмори Страйк.

– Да. Надали е изненадващо как чувства, че всички са го правели на глупак.

– Обаче си остава фактът...

– Знам какво ще кажеш, но...

– Ако искаш да разследвам, аз решавам кое е от значение, Изи. Не ти. Така че искам да знам – и той започна да свива пръсти, отброявайки случаите, за които тя бе отвърнала, че „нямат значение“ – за какво е звънял баща ти на Рафаел сутринта, преди да умре, за какво са се карали баща ти и Кинвара, когато тя го е ударила с чук по главата, и за какво беше изнудван той.

Сапфиреното кръстче мрачно намигаше, докато гърдите на Изи се издигаха и спускаха. Когато накрая тя заговори, гласът й потреперваше.

– Не върви аз да предавам какво са си казали татко и Раф един на друг в последния си разговор. Раф трябва да ти го съобщи.

– Защото е лично ли?

– Да – промълви тя с още по-зачервено лице. Той се запита дали му казваше истината.

– Каза, че баща ти повикал Раф в къщата на Ебъри Стрийт за деня, в който умря. Часа на срещата ли е променил? Или я е отменил?

– Отменил я. Виж, трябва да попиташ Раф – повтори тя.

– Добре – каза Страйк и си го отбеляза в тефтерчето. – Кое е накарало мащехата ти да удари баща ти с чук по главата?

Очите на Изи се напълниха със сълзи. После тя изхлипа, извади носна кърпичка от ръкава си и я притисна към лицето си.

– Аз... не исках да ти го казвам... защото... не исках да мислиш лошо за татко сега, когато... когато е... Направил е нещо, което...

Широките й рамене се разтресоха и тя избухна в крайно неромантични ридания. На Страйк тази откровена и шумна проява на мъка му се стори далеч по-трогателна, отколкото деликатно попиване на очите. Седеше в безпомощно състрадание, докато тя се опитваше да изрече извиненията си.

– Аз... съ... съжа...

– Не ставай глупава – промърмори с дрезгав глас. – То се знае, че ще си разстроена.

Но тя явно изпитваше дълбок срам от тази загуба на контрол и когато с хълцане започна да се успокоява, няколкократно повтори „съжалявам“. Накрая избърса лицето си грубо, сякаш изтриваше прозорец, и с едно финално „съжалявам“ изправи гръб и изрече с решителност, на която Страйк нямаше как да не се възхити предвид обстоятелствата.

– Ако поемеш случая... веднъж щом сложим подписите си на пунктираната линия... ще ти кажа какво направи татко, та Кинвара да го удари.

– Предполагам – каза Страйк, – че същото важи за онова, с което Уин и Найт изнудваха баща ти?

– Не разбираш ли – продума тя и очите й отново се наляха със сълзи, – сега става дума за татковата памет. Не искам хората да го запомнят с тези неща. Моля те, помогни ни, Корм. Моля те. Знам, че не е било самоубийство, знам го...

Той не каза нищо, а остави мълчанието му да й въздейства. Накрая с жално изражение и задавен глас тя продума:

– Добре, ще ти кажа всичко за изнудването, но само ако Физ и Торкс се съгласят.

– Кой е Торкс? – попита Страйк.

– Торкил, съпругът на Физи. Заклехме се, че на никого няма да кажем, но ще говоря с тях и ако се съгласят, ще ти разправя всичко.

– Няма ли да се консултирате с Рафаел?

– Той така и не узна нищо покрай историята с изнудването. Беше в затвора, когато Джими за пръв път отиде при татко, а и без това той не е израснал с нас и не би могъл... Раф не знае нищо.

– Ами Кинвара? – попита Страйк. – Тя наясно ли беше?

– О, да – отвърна Изи и злобно изражение скова иначе приветливото й лице, – само че тя твърдо няма да иска да ти кажем. О, не за да защити татко – добави, правилно разчела мислите на Страйк, – а за да защити себе си. Кинвара имаше полза от всичко това. Не възразяваше какво върши татко, стига да получи облагите.

„Естествено, гледам да не говоря много за това. За подобни неща е най-добре да си мълчиш.“

Робин имаше лоша събота след още по-лоша нощ.

Събуди се със сподавен вик в четири часа сутринта с усещането, че още е впримчена в кошмара, в който носеше пълна чанта с подслушвателни устройства през притъмнелите улици, като знаеше, че я следват маскирани мъже. Старата рана от нож на ръката й се беше отворила и оставяше кървава диря, която насочваше преследвачите й. Уверена бе, че никога нямаше да се добере до мястото, където Страйк чакаше за чантата с бръмбари...