Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Значи, ще се оправи?

— Не се надявай прекалено.

— Но ти току-що каза…

— Казах, че може да дойде в съзнание. „Може“ е многозначителна дума.

— Но е наистина добра дума – възрази Касиди. – Мога ли да го видя?

— Трябва да питаме доктора.

— Докторът каза, че мога да го видя, щом ми махнат абоката.

— В такъв случай, предполагам, че няма проблем. Ако смяташ, че си достатъчно силна…

Касиди отметна завивките си и спусна крака от леглото. Кени тутакси се озова до нея.

— Не, всичко е наред – каза му тя. – Ще се справя. Ти си тук цяла сутрин. Прибирай се у дома. Блейк ще ми помогне. Нали, Блейк?

— Абсолютно. – Блейк се приближи и предложи ръката си за опора.

Кени отстъпи, когато Касиди пое ръката на Блейк и се облегна на него така, че да му позволи да обгърне кръста й с другата си ръка.

— Дали да не потърся количка? – предложи Робин.

— Не – каза Касиди. – Докторът каза да се упражнявам, колкото се може повече. Наистина ли смяташ, че има шанс тати да се оправи?

— Моля те, не се вълнувай прекалено – предупреди я Робин и обгърна раменете й, сплитайки пръсти с тези на Блейк, докато я извеждаха от стаята.

— До по-късно, Касиди – подвикна след тях Кени.

Само Робин му отвърна с помахване за довиждане.

— Уау! Я се виж! – възкликна Мелани, когато Робин и Блейк въведоха Касиди в стаята на Грег Дейвис. – Не трябва ли да си в леглото?

— Той буден ли е? – пренебрегна въпроса й Касиди и се приближи до леглото на пастрока си.

— Не. Няма промяна.

— Толкова е… тих – промълви Касиди с треперещ глас и очите й се напълниха със сълзи. – Никога не съм го виждала толкова тих.

Робин почувства как собствените й очи се насълзяват. „Тих“ бе последната дума, с която би описала мъжа, който, откакто го помнеше, бе в постоянно движение. Един тукашен журналист веднъж бе написал за него, че е човек, който „никога не ходи, когато може да тича, никога не шепне, когато може да вика, и чиято безусловна властност се излъчва и от най-незначителния му жест“. На Робин й хрумна, че никога преди стрелбата не бе виждала баща си нито да спи, нито дори да дреме.

— Чува ли ни? – попита Касиди.

— Не знаем отговори й Робин.

— Боли ли го? Боли ли те, тате?

— Нищо не го боли – увери я Мелани. – Ти как си?

— Аз съм добре – отвърна Касиди. – Всичко още ми е подуто и понякога ме боли, като си поемам дълбоко дъх. Но докторът каза, че до няколко дни мога да се прибера вкъщи.

— Толкова скоро? – изненада се Мелани. Дали е разумно?

— Докторът каза, че колкото по-скоро се върна към обичайния си живот, толкова по-добре.

— Разбира се, известно време ще трябва да го кара по-леко – разсъди Робин.

— Разбира се – повтори Мелани. Устните й се извиха в суха усмивка. – Можеш да вземеш старата си стая. Робин и Блейк се местят в хотел.

— О, не. Моля ви. Очите на Касиди се разшириха в паника. – Не можете да го направите.

— Става малко пренаселено – обясни Мелани. – Иначе те ще трябва да заемат моята бивша стая отсреща, която е по-тясна…

— Аз ще взема по-малката стая – бързо предложи Касиди. – Моля ви. Трябва да останете умоляваше тя Робин.

Робии погледна към Блейк и двамата едновременно кимнаха в съгласие.

— Значи е уредено. – Касиди се обърна от Робин към пастрока си. – А, когато и ти се оправиш, тате, също можеш да се прибереш у дома. Можеш да вземеш предишната си стая.

Робин видя как челюстта на Мелани се стегна. Не беше сигурна дали това се дължеше на многократната употреба на думата „тате“ от страна на Касиди или на мисълта, че ще трябва да се откаже от голямата спалня.

— Мисля, че малко изпреварваме събитията – намеси се Мелани. – Дори и татко да си възвърне съзнанието, докторите не са оптимистични…

— Не мога да разбера – прекъсна я Касиди. Ако си върне съзнанието, това не означава ли, че се оправя? – Тя отчаяно се огледа. – Не е ли така?

— Да се надяваме, че е така – каза й Блейк.

— Получил е доста тежки наранявания – напомни Мелани.

— Тежки… Какво означава това? – продължи да пита Касиди.

— Означава, че независимо дали ще дойде в съзнание, не бива да възлагаме големи надежди.

— Той трябва да се оправи. – Касиди отново се извърна към пастрока си. – Трябва да се оправиш, тате. Моля те. Само ти ми остана.

— О, миличка – проплака Робин и я взе в обятията си.

Касиди се срина върху нея, краката й се подгънаха и Робин буквално я задържа на ръце.

— Те убиха мама – проплака тя, заровила лице в къдриците на Робин. – Татко не може да умре. Не може да ме остави.