Дэн Симмонс - Замръзване

Курц пусна звука на устройството. Доналд Рафърти тъкмо беше затворил телефона, след като беше обещал на букмейкъра си — един противен тип, когото Курц познаваше професионално — че ще направи следващото си плащане в понеделник. След това се обади на Диди, своята приятелка номер две, и двамата започнаха да правят планове за уикенда. Този път щяха да отидат на разходка в Торонто, което означаваше, че отново ще остави Рейчъл сама вкъщи.

Курц не беше сложил бръмбар в стаята на момичето, но набързо провери дневната и кухнята. Чу тихия звук от изплакване на чинии и слагането им в съдомиялната.

Рафърти приключи телефонния си разговор с думите „Донеси малкото кожено нещо за този уикенд“ и отиде в кухнята — Курц се ориентираше по стъпките. Онзи отвори един шкаф. Курц знаеше, че държи пиячката си в кухнята, а кокаинът в най-горното чекмедже на скрина си. Още един шкаф се отвори. Чувствителният микрофон улови звука от наливане — Рафърти се беше запасил сериозно с бърбън.

— Проклет сняг. Пътеката отново трябва да се разчисти на сутринта. — Вече говореше заваляно.

— Добре, татко.

— Този уикенд пак ми се налага да пътувам по работа. Ще се върна в неделя или понеделник.

По време на настъпилата кратка тишина Курц се опита да си представи на какви служебни пътувания можеше да ходи един чиновник на Пощенската служба на САЩ.

— Може ли да поканя Мелиса у дома утре вечер, за да гледаме някой филм? — попита Рейчъл.

— Не.

— Може ли тогава аз да отида у тях да гледаме нещо? Ще се прибера преди девет часа.

— Не. — Шкафът отново беше отворен и затворен.

Съдомиялната беше включена.

— Рейч? — Курц знаеше — от подслушаните телефонни разговори с Мелиса, единствената ѝ истинска приятелка — че Рейчъл мрази да я наричат така.

— Да, татко?

— Много хубави дрехи си облякла.

За известно време се чуваше единствено работещата съдомиялна.

— Този суитшърт ли имаш предвид?

— Да. Изглежда… различен.

— Не е. Купихме го от търговския център в Маями миналото лято.

— Аха, ясно… просто си красива с него.

Съдомиялната мина на режим изплакване.

— Ще отида да изхвърля боклука — каза Рейчъл.

Вече беше пълен мрак. Курц остана със слушалките си, когато потегли, за да направи обиколка из квартала. Намали, когато стигна до къщата и видя момичето отстрани. Косата ѝ беше пораснала и дори на слабата светлина от верандата забеляза, че сега червеният ѝ цвят беше заприличал повече на този на Сам, отколкото миналата есен, когато беше по-къса. Рейчъл натъпка чувала с боклук в контейнера и остана за минута в страничния двор, извърната от Курц и улицата, с вдигнато към сипещия се сняг лице.

В същото време в крайния квартал Тонауанда, който се намираше на тридесет минути с кола от Локпорт, Джеймс Б. Хансън — известен още като Робърт Милуърт, известен още като Хауърд Дж. Лейн, известен още като Станли Стайнър и под пет-шест други имена, инициалите на никое от които не съвпадаха — празнуваше петдесетия си рожден ден.

Хансън — чието настоящо име беше Робърт Гейнс Милуърт — беше заобиколен от приятели и любящо семейство, включително съпругата му от три години Дона, доведеният му син Джейсън и осемгодишният им ирландски сетер Диксън. Дългата алея на модернистичния му дом с изглед към Елиът Крийк беше пълна със сравнително скъпи седани и джипове, принадлежащи на приятелите и колегите му, които не се бяха уплашили от снежната виелица и му бяха организирали парти-изненада.

Хансън беше спокоен и весел. Само преди седмица и половина се беше върнал от дълга командировка в Маями и всички завиждаха за тена му. Той наистина беше качил петнадесетина килограма от дните си на психолог в Чикагския университет, но беше висок метър и деветдесет и три сантиметра и голяма част от допълнителните кила бяха мускули. Дори мазнините по тялото му бяха равномерно разпределени и му влизаха в употреба за целите му.

Хансън вървеше сред гостите си и се спираше да поговори с някои от тях, усмихваше се на дежурните шеги за навършването на петдесет години и като цяло потупваше всички по рамото или се ръкуваше с тях. От време на време се замисляше за ръката си, за това къде я беше пъхал преди дванадесет дни, какво беше заровил на един хълм в Евърглейдс и какво беше докосвал с нея — тогава пак се усмихваше. Той излезе на модерната си тераса от бетон и метал, разположена точно над предната му врата, и вдиша студения нощен въздух. Примига, за да изгони снежинките от миглите си и си помириса ръката. Знаеше, че след две седмици вече нямаше да усеща аромата на лайм и кръв, но споменът за него щеше да го възбужда.