Дэн Симмонс - Замръзване

— Аха. — Курц затвори. Полежа още малко на дивана, загледан в широкото три метра и половина мокро петно на тавана. Понякога му приличаше на фрактално изображение, а друг път на гоблен със средновековен мотив. От време на време пък си беше просто шибано мокро петно на тавана. Като днес.

Анджелина Фарино Ферара мразеше глупостите на Гонзага. Всички „преговори“ се провеждаха в зловещото му старо имение в Гранд Айлънд, по средата на река Ниагара. Анджелина и Момчетата бяха взети с една от онези грозни, дълги, бели лимузини на Емилио — той контролираше голяма част от услугите с лимузини в Западен Ню Йорк — и бяха отведени през моста и през няколко проверки в крепостта му в Гранд Айлънд, под зоркия поглед на Мики Кий — най-големия убиец на фамилията. След като пристигнаха в имота, още от палячовците на Емилио ги претърсиха за оръжия и за подслушвателни устройства, преди да отведат Момчетата в един вестибюл без прозорци, а нея в една от многото стаи на имението, сякаш беше някакъв военен затворник, каквато в действителност беше.

Войната не беше нейно дело, разбира се — нищо в семейния бизнес от последните шест години не беше нейно дело — тя бе причинена от безумните машинации на брат ѝ Стивън, който целеше да поеме контрола над делата на Фарино зад решетките в „Атика“. Почистването, което Стиви беше наредил — включващо убийството на онази интригантка сестра им и безполезния им баща; всичко това беше известно на Анджелина, макар че брат ѝ не знаеше, че тя знае — бе накарало Гонзага да се намеси в бизнеса на Фарино с около половин милион долара, повечето от които бяха отишли в джоба на наемен убиец, известен само като Датчанина, който бе изнесъл едно последно представление в духа на „Хамлет“ за дона, София и семейния им съветник, който играеше двойна игра по онова време. Парите на Гонзага бяха купили нещо подобно на примирие между фамилиите — или поне бяха прекратили стрелбата със Стиви и оцелелите членове на Фарино — но също така се стигна дотам, че контролът на фамилията Фарино понастоящем беше в ръцете на обичайните им врагове. Всеки път, когато Анджелина се сетеше, че дебелият, потящ се като прасе рибоглавец с тлъсти устни Емилио Гонзага решава съдбата на Фарино, ѝ идеше да му откъсне главата заедно с тази на брат ѝ и да се изпикае върху тях.

— За мен е удоволствие да те видя отново, Анджелина — посрещна я донът на фамилията Гонзага и разкри потъмнелите си от тютюн свински зъби в гримаса, която вероятно смяташе за прелъстителна и весела усмивка.

— Приятно е да те видя, Емилио — отвърна Анджелина със срамежлива полуусмивка, която беше заела от една монахиня кармелитка, с която често пиеше в Рим. Ако двамата с това прасе бяха сами в момента, без никой от бодигардовете наоколо и особено без опасния Мики Кий, с удоволствие щеше да го гръмне в тестисите. Първо в единия, а после и в другия.

— Надявам се да не ти е прекалено рано за обяд — каза Емилио и я отведе в една тъмна трапезария без прозорци, с тъмни колони и тъмни стени. Мебелите приличаха на направени от Лукреция Борджия в един от лошите ѝ дни. — Ще хапнем нещо леко — продължи донът и посочи величествено към една маса и бюфет от тъмно дърво, който едва издържаше под тежестта на огромните купи с паста, говеждо месо, риба с жално гледащи очи, купчина розови омари, три вида картофи, цели италиански хлябове и шест бутилки с тежко вино.

— Чудесно — отвърна Анджелина.

Емилио Гонзага дръпна черния висок стол за нея и тя седна на него. Както винаги, дебелакът миришеше на пот, пури, лош дъх и нещо, което напомняше за стара сперма. Анджелина отново го дари с най-сдържаната си усмивка, докато един от приличащите му на прасета бодигардове дръпна стола му, за да седне на него начело на масата, вляво от нея.

Говореха за бизнес, докато се хранеха. Емилио беше от онези мъже — като бившия президент Клинтън — които обичаха да дрънкат, да се хилят и да се смеят с пълна уста. Поредната причина, заради която Анджелина беше избягала в Европа за шест години. Сега обаче не обръщаше внимание на тези недостатъци, кимаше любезно и се опитваше да звучи умна, но не прекалено, да се съгласява, но не на всичко, и — когато Емилио флиртуваше с нея — да се прави на разгонена, но не като някоя проклета курва.

— Е — продължи да говори напевно той за новото сливане чрез придобиване, върху което работеше в момента и в което фамилията Фарино щеше да бъде погълната, а Гонзага щеше да вземе всичко, — това споделяне на контрола, идеята тримата да управляваме всичко… — скъпото му образование го предаде, когато произнесе последната дума сичко — … е точно онова, което прадедите ни, римляните, са наричали тройка .