Дэн Симмонс - Замръзване

На Хансън му беше известно, че Джон Уелингтън Фриърс, афроамериканецът цигулар от дните му в Чикаго преди две десетилетия и баща на номер девет, е в Бъфало. Знаеше, че Фриърс смята, че го е забелязал на летището — това първоначално изуми и обезпокои Хансън, тъй като си беше направил пет пластични операции оттогава и дори самият той нямаше да може да се познае — но също така знаеше, че никой в полицията не беше обърнал никакво внимание на безсмислиците му. Джеймс Б. Хансън официално беше мъртъв като малката Кристъл Фриърс и полицията на Чикаго разполагаше със стоматологичния му картон, със снимки на овъгления му труп и с частична татуировка от Морската пехота, която да докаже самоличността му. А и въобще не се съмняваше, че другите нямаше да видят никаква прилика между настоящото му въплъщение и онова от чикагския му период.

Хансън не чу данданията, която се беше разиграла зад гърба му на летището — слухът му вече не беше като едно време заради годините, в които посещаваше стрелбища, за да стреля, без да използва антифони — и не научи за случилото се, преди да отиде на работа чак след два дни, които беше прекарал във ваканция след командировката във Флорида. Винаги прекарваше един-два дни далеч от работата и семейството след годишната си Специална визита.

Когато Хансън научи за Фриърс, първото нещо, което искаше да направи, беше да отиде в хотел „Шератон“ на летището и да отнесе главата на надценения свирач. Качи се в колата и наистина отиде до „Шератон“, но за пореден път трезвата и аналитична част от гениалния му мозък взе надмощие. По какъвто и начин да убиеше Фриърс в Бъфало, щеше да последва криминално разследване, което от своя страна щеше да насочи вниманието към случилото се на летището и към доклада на чернокожия мъж пред полицията. Съществуваше възможност да бъде намесена чикагската полиция и да се отвори наново случаят на Кристъл Фриърс.

Хансън обмисляше дали да не изчака стария чернокож тип да се върне към самотния си живот в Ню Йорк и към предстоящото си турне. Вече беше намерил информация през кои градове щеше да мине концертната му обиколка и смяташе, че онзи в Денвър щеше да му осигури чудесна възможност за случаен обир. Застрелване. Скромен некролог в „Ню Йорк Таймс“. За съжаление имаше пролуки в този план. Хансън трябваше да пътува, за да следва Фриърс на турнето му, а пътуванията оставяха следи, пък и убийството в друг град нямаше да му позволи да следи развоя на разследването. Не му се чакаше. Искаше му се Фриърс да бъде убит. Възможно най-скоро. Но някой друг трябваше да бъде очевидният заподозрян — някой, който да поеме не само вината, но и куршум по време на арест.

Хансън се върна обратно в къщата и продължи да обикаля гостите, да се смее, да разказва интересни истории и да се присмива на собствената си смъртност на петдесет — в интерес на истината досега не се беше чувствал толкова силен, умен и жив — докато вървеше към кухнята и Дона.

Пейджърът му извибрира.

Хансън погледна номера.

— По дяволите.

Нямаше нужда тези клоуни да му провалят рождения ден. Отиде горе в спалнята, за да си вземе мобилния телефон, тъй като синът му беше на компютъра и използваше интернет през стационарната линия, и набра номера.

— Къде си? — попита Хансън. — Какво става?

— Пред къщата ви сме, сър. Бяхме в района и научихме някои новини, но не искахме да прекъсваме партито ви.

— Браво на вас. Стойте, където сте. — Той си облече едно кашмирено сако и премина през истинско препятствие от потупвания по гърба и добри пожелания. Двама мъже го чакаха до колата си в края на алеята, свити под силния сняг и потропващи с крака, за да се стоплят.

— Какво е станало с автомобила ви? — попита Хансън. Дори на слабата светлина от верандата забеляза вандализма.

— Шибаните хлапета ни… — започна детектив Брубейкър.

— Я внимавай с езика — скастри го Хансън, който ненавиждаше ругатните и вулгарностите.

— Съжалявам, капитане — отвърна ченгето. — Двамата с Майърс работехме по една следа тази сутрин, когато местните напръскаха колата ни със спрей. Ние…

— Какви са тези важни новини, които не можеха да изчакат до понеделник? — прекъсна го Хансън. Брубейкър и Майърс бяха мръсни ченгета, свързани с онзи убит корумпиран полицай Хатауей, за когото целият отдел ронеше крокодилски сълзи от миналата есен. Хансън мразеше корумпираните ченгета дори повече от мръсния език.

— Кърли умря — уведоми го Майърс.