Дэвид Балдаччи - Предатели

Декър дръпна крака си и вратата се затръшна рязко.

— Благодаря ти, че ме остави да поговоря с него — каза сърдито Джеймисън.

— Човекът е уплашен и ядосан — отвърна той, докато се връщаха в своя апартамент.

Обърнаха се, когато чуха стъпки зад себе си. В първия момент Декър реши, че това е Томас Амая, но се оказа Дани. Момчето бе облечено с избелели джинси и бяла тениска, които подчертаваха колко слабо е тялото му. Прокъсаните мръсни маратонки му бяха поне с два номера по-големи.

— Добре ли си, Дани? — попита Джеймисън.

Той кимна.

Съжалявам, че татко се държа така.

— Няма нищо. Явно е попаднал в трудна ситуация.

— Познаваш ли онези мъже? — попита Декър.

Дани поклати глава.

— Не, но знам, че татко ги познава. Виждал съм го да разговаря с по-ниския на паркинга. Едрият също е идвал няколко пъти. Но татко гледа да ме държи по-далече от тях.

— До онази сутрин — каза Декър.

Дани кимна.

— Толкова се уплаших… не знаех какво да направя. — Момчето сведе глава и продължи: — Трябваше да помогна на татко, но не посмях да изляза от колата. — Погледна ги и попита: — Това означава, че не съм много смел, нали?

— Ти си дете — отвърна Декър. — Аз съм голям мъж, но също се уплаших. И хем имах пистолет.

— Баща ти споменавал ли е какво искат от него онези двамата? — попита Джеймисън.

Дани поклати глава.

— Веднъж ме взе от училище, но се наложи да се върнем до работата му. Остави ме да си пиша домашните в колата. Той работи на един строеж на брега. Там видях онзи ниския. Мина пред колата, но не ме забеляза. Беше облечен в костюм и носеше предпазна каска като тази, с която татко работи.

— Вчера сутринта също беше с костюм. Смяташ ли, че работи на строежа?

— Или е някой от собствениците? — добави Джеймисън.

— Не знам. Качва се горе с един от товарните асансьори.

— Къде точно се намира строежът? — попита Декър.

Дани му обясни, след което каза:

— Трябва да се връщам.

— Почакай малко, това е за теб — спря го Джеймисън и извади скицника и моливите от дамската си чанта.

Момчето не скри изненадата си.

— Защо?

— Знам, че обичаш да рисуваш, и реших, че ще ти бъдат от полза.

— Благодаря — каза момчето.

Декър го оглеждаше изпитателно.

— Къде е майка ти?

Дани прибра моливите в джоба на джинсите си, преди да отговори:

— Умря.

— Какво се случи?

— Загина. Преди да дойдем да живеем тук.

— Загина? При нещастен случай ли?

— Не беше нещастен случай.

Дани се обърна, преди Декър да попита още нещо, и хукна надолу по стълбите.

Декър и Джеймисън не помръднаха няколко секунди, след което се обърнаха и тръгнаха към апартамента си. Когато влязоха вътре, отидоха в дневната и погледнаха през прозореца. Залязващото слънце бе обагрило небето в червено и златно.

— Е, толкова ли е трудно да движиш няколко задачи едновременно? — попита Джеймисън.

— Гладен съм. Предлагам да вечеряме.

Тръгнаха пеша и откриха непретенциозно ресторантче на седем-осемстотин метра от дома им. Избраха маса до прозореца, откъдето можеха да наблюдават улицата. Само една четвърт от местата бяха заети. Менюто бе написано на черна дъска.

Когато сервитьорката дойде да вземе поръчката им, Декър каза:

— Чийзбургер с кетчуп и майонеза, пържени картофи и лучени кръгчета. И бутилка „Бъдуайзър“.

После погледна предизвикателно Джеймисън.

— Два пъти — каза тя, без да извърне поглед.

Когато бирите им пристигнаха, отпиха големи глътки.

— Няма ли да си поръчаш салата? — попита Декър.

— В бургера има домати и маруля. Какво мислиш за Амая?

Той сви рамене.

— Ако онзи с костюма наистина работи на строежа, можем да го открием и проверим.

— Чудя се какво ли иска от Томас.

— Може да става въпрос за много неща.

— Ще им помогнем, нали?

— Мисля, че отговорът е очевиден. Но не бива да позволим това да ни отклони от основната ни работа, Алекс.

— Знам, знам. Мога да проверя Амая в системата. Но няма да правя нищо рисковано — добави бързо тя. Отпи от бирата и остави бутилката върху картонената подложка. — Какво според теб е имало на онази флашка?

— Отговорите на куп въпроси около Ан Бъркшър, с които, уви, не разполагаме — отвърна мрачно той.

— Да се надяваме, че ще ги открием по друг начин.

Декър не изглеждаше окуражен от думите ѝ.

Когато храната им пристигна, започнаха да се хранят мълчаливо. След като изяде и последния си пържен картоф, тя въздъхна и отбеляза:

— Ще трябва да тренирам цяла седмица във фитнеса, за да изгоря тези калории.