Дэвид Балдаччи - Предатели

Всички погледи се насочиха към Чарлс. Тя взе таблета си и прелисти няколко страници.

— Информацията пристигна току-що, което наложи да се срещнем тази вечер. Съветът на началник-щабовете вече е уведомен, както и всички членове на Съвета за национална сигурност. — Тя замълча за секунда, докато прочете следващите няколко реда, и продължи: — Както вероятно знаете, напълно възможно е данните, откраднати от Уолтър Дабни, да са предоставили на враговете ни средство за проникване в някои от най-секретните ни бази данни. Това само по себе си е достатъчно тревожно. Сега вашите колеги във Форт Мийд са засекли разговор, който предполага, че страната ни ще бъде подложена на атака. Нямаме представа каква форма ще приеме тя, но информацията, която получаваме по този начин — когато враговете ни не подозират, че ги подслушваме, — е доказала своята надеждност в миналото.

— Имаме ли представа коя е мишената? — попита Браун.

— Анализът, който направихме, предполага, че тя е емблематична за страната ни. Светът се промени твърде много за твърде кратко време. Навлизаме в нова студена война, при положение че в Близкия изток бушуват няколко много горещи конфликта. В правителствата на някои наши съюзници участват членове на фашистки движения, голяма част от света е просто едно буре с барут… Затова не можем да изключим нито една възможност. Ако въпросната атака все пак бъде осъществена и ние идентифицираме източника ѝ, няма да имаме друг избор, освен да реагираме по адекватен начин. Това може да постави началото на верига от събития, които да имат крайно негативни последици в глобален мащаб.

Адмирал Хауърд се покашля и каза:

— Военните са съгласни с тази оценка.

— Както и Държавният департамент — добави държавният секретар.

Министърът на вътрешната сигурност кимна в знак на съгласие.

Декър зададе очевидния въпрос:

— Повикахте ни тук тази вечер, защото опасенията ви явно са свързани с нашия случай. Как по-точно?

Чарлс погледна президента, който кимна.

Тя се обърна към Декър и каза:

— Разговорът, който засякохме, е воден изцяло на арабски и в него се споменава едно име.

— Кое е това име? — попита Богарт.

— Дабни.

— Трябва да се обадя на майка ми — заяви Джеймисън, когато двамата с Декър се прибраха в апартамента.

— Защо? — попита той.

— Сериозно ли ме питаш? — изуми се тя. — Току-що се срещнах с президента!

— Срещата беше тайна, Алекс. Не можеш да я обсъждаш с никого.

Джеймисън изгледа неуверено телефона си.

— Може би имам право да прибягна до една малка благородна лъжа и да кажа, че сме се срещнали случайно.

— Срещнала си случайно президента на Съединените щати? Къде? На бензиностанцията? В „Старбъкс“?

Тя остави телефона си.

— Може би си прав.

Декър свали сакото си и го окачи на закачалката до вратата.

— Дабни — каза той.

— Знам. Толкова е странно. Да чуеш цял разговор на арабски и в него да прозвучи това име. Шантава работа.

Декър се настани на канапето и вдигна крака върху масичката за кафе.

Джеймисън седна на страничната облегалка.

— Чудя се дали Мелвин и Харпър ще излязат на втора среща.

— Да, изненадан съм, че тя не повдигна този въпрос в Ситуационната зала. Сигурно и президентът се питаше същото.

Джеймисън го удари шеговито по рамото.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не обичам да ме въвличат в живота на други хора.

— Но да си част от живота на другите е нещо съвсем обичайно за повечето хора, Декър.

— Не и за мен.

Тя въздъхна.

— Срещата тази вечер поставя разследването ни в нова светлина. Имам предвид, че ако някой планира атака срещу страната ни, трябва да разрешим случая колкото се може по-скоро.

Декър затвори очи.

— Да не би да се каниш да спиш? В такъв случай отивам да си легна.

— Какво искаш да кажа, Алекс?

— Страната ни е заплашена от нападение. Какво ще направим, за да го спрем?

— Мисля върху това. Работя върху това. Но не съм магьосник.

— Много хора смятат, че си, включително аз. Ти никога не се проваляш.

— Провалял съм се много пъти. И ако се опасяваш, че небето ще се срути, не съм аз човекът, който може да предотврати това.

Декър се изправи рязко, взе сакото си и излезе.

— Декър, почакай! Не исках да…

Той вече бе хлопнал вратата след себе си. Слезе по стълбите и закрачи в прохладната нощ.

Беше ядосан, а това не му харесваше. Знаеше, че Алекс се е опитала да му направи комплимент, да изрази пълното си доверие в неговите способности. Той обаче се чувстваше подложен на огромен натиск. И макар промяната, настъпила в онзи миг на футболния терен, да го бе лишила от някои социални умения, Декър съвсем ясно осъзнаваше колко висок е залогът.