Дэвид Балдаччи - Предатели

— Еймъс Декър? — попита той.

— Да — отвърна Джеймисън. — Да, това сме ние. Аз… — Тя си пое дъх, овладя вълнението си и каза: — Аз съм Алекс Джеймисън. Той е Еймъс Декър.

— Специален агент Нейтън Дийл, Сикрет Сървис. Господин Декър, трябва да дойдете с нас.

— Кога? — попита Джеймисън.

— Веднага.

— Защо? — настоя тя.

— Веднага.

Декър отвори очи и ги огледа.

— По-добре иди да се облечеш, Алекс.

— Поканата не включва вашата приятелка — отвърна рязко Дийл.

— В такъв случай няма да дойда — заяви Декър, затвори очи и се облегна назад.

Дийл погледна един от хората си, после Джеймисън.

— Заповедите ни включват само него.

— Декър — каза Джеймисън, — това е Сикрет Сървис, за бога!

— Никъде не отивам с тях, ако не носят заповед за арестуването ми. Само ако и ти дойдеш. И, момчета, ако мислете, че ще ме вдигнете на ръце и ще ме изнесете навън, държа да ви предупредя, че съм доста тежък.

Дийл се намръщи, извади телефона си и се отдалечи по коридора на етажа.

Измина цяла минута, преди да се върне. Въздъхна дълбоко, погледна Джеймисън и кимна рязко.

— Добре, вие също идвате.

— Ще ми дадете ли десет минути, за да се преоблека?

— Пет минути. Чакат ни важни хора.

Джеймисън се втурна към стаята си и затръшна вратата след себе си.

Дийл влезе в апартамента и огледа Декър. Не пропусна измачканите му дрехи, небръснатото му лице и разчорлената му коса.

— Искате ли да се преоблечете?

Декър се изправи. Извисяваше се с цяла глава над агента.

— Не виждам смисъл — заяви той.

— Защо? — попита рязко Дийл.

— Защото всичките ми дрехи приличат на тези.

За негова изненада, Дийл се усмихна.

— Предупредиха ме, че сте особняк, но, честно казано, намирам това за доста освежаващо.

— О, боже! Божичко! — възкликна Джеймисън.

Беше облякла панталон, късо сако и бяла блуза. Косата ѝ беше захваната на тила с шнола. Двамата с Декър се возеха на задната седалка на огромен джип със затъмнени прозорци.

Джеймисън се взираше смаяно в Белия дом.

— Бог не живее тук — обади се Декър. — А президентът.

— Не мога да повярвам, че това се случва.

— Честно казано, идвал съм тук и преди.

— В Белия дом? — учуди се Джеймисън. — Кога? Как?

— Когато „Бъкайс“ спечели шампионата на страната. Имахме богат спонсор с връзки в тогавашното правителство. Той ни уреди. Срещнахме се с президента. Снимахме се с него. Беше забавно. Бях едва на двайсет.

— Никога не си ми казвал.

— Май не.

— Къде е снимката?

— Изгубих я.

— Имал си снимка с президента и си я изгубил?

— Аха — отвърна Декър равнодушно.

— Защо ли не съм изненадана?

Влязоха през един страничен вход и джипът спря на алеята пред Белия дом. Агентите на Сикрет Сървис ги придружиха вътре, поведоха ги по един коридор и ги оставиха пред малка стая. Вътре ги очакваха Богарт и Браун.

— Явно днес ще се движим сред висшето общество — отбеляза Богарт с усмивка.

— Колко висше? — поинтересува се Джеймисън.

— Съветът за национална сигурност — отвърна Браун. — Макар и не в пълния му състав.

— Не очаквах да те видя тук, Алекс — каза Богарт. — Решението да не присъстваш не беше мое, а на ръководството, което не се съобрази с мнението ми.

— Декър им заяви, че никъде няма да ходи без мен.

Богарт се усмихна широко.

— Не съм изненадан. Все пак вие двамата сте екип.

Лицето на Джеймисън засия.

Нейтън Дийл се върна и каза делово:

— Да вървим.

Прекосиха няколко коридора, преди да се озоват пред голяма двойна врата. Дийл я отвори, покани ги вътре и я затвори след тях.

Заседателната маса бе дълга и правоъгълна. Едната стена бе заета от монитори.

Около масата седяха шест души.

Джеймисън позна държавния секретар, министъра на отбраната и министъра на вътрешната сигурност. Погледът ѝ попадна на жена, която не познаваше, но впоследствие научи, че е съветникът по въпросите на националната сигурност. Плюс широкоплещест мъж в парадната униформа на военноморския флот — председателят на Съвета на началник-щабовете. Начело на масата седеше президентът на Съединените щати.

Джеймисън положи сериозни усилия да се успокои.

Богарт прошепна в ухото ѝ:

— Присъствието му тук показва колко сериозен е проблемът.

Президентът ги покани да седнат и се обърна към Богарт:

— Агент Богарт, днес трябва да връча награда на ФБР за успешното приключване на мисия, спасила живота на много хора.

— Да, сър, знам.

— Ако вашият екип ни помогне с решаването на този проблем, ще връча още една награда. — Президентът се обърна към жената и каза: — Гейл, имаш ли нещо против да започнеш?