Дэвид Балдаччи - Предатели

Беше изминал дълъг път от онова затънтено градче в Охайо, където бе работил като частен детектив и бе намирал клиенти на най-неочаквани места.

Не толкова отдавна живеех в кашон, Алекс. А сега от мен се очаква да вляза в ролята на спасител на тази страна. Що за лудост е това!

Декър пъхна ръце в джобовете си, наведе глава и продължи.

Достигна реката и зарея поглед над водата.

Тя бе огледален образ на мислите му: тъмни, мрачни, тягостни.

Трябваше да включи на скорост. Трябваше да вдигне оборотите. Но случаят бе прекадено сложен, приличаше на машина с толкова много движещи се части. Тъкмо когато си помислеше, че е разбрал как работи механизмът, той се разпадаше и се налагаше да започне отначало.

Това случайно ли е? Или някой се опитва да ни постави в неизгодна позиция?

Затвори очи и превъртя лентата назад. Хрумна му, че този процес наподобява творчеството на старите аниматори, които бяха рисували едни и същи сцени, но с леки вариации. И ако човек прелисти купчината с рисунки, ще види всичко като на забавен каданс.

Декър реши да започне от самото начало. За пореден път.

Изведнъж му хрумна нещо.

Нещо, свързано с покупката на недвижими имоти.

Извади телефона си и набра номера. Фей Томпсън, съдружничката на Уолтър Дабни, вдигна едва след третото позвъняване.

— Какво има? — попита тя, след като Декър се представи.

— Чудех се нещо…

— Вижте какво, нямам мира от адвокати и федерални агенти. Не мога да се занимавам с…

— Ако ни съдействате, това ще ви представи в по-добра светлина — прекъсна я Декър.

Чу я да въздиша, след което да пита:

— Какво ви интересува?

— Когато постъпихте във фирмата, бизнесът вървеше добре, нали?

— Да, много добре.

— Имате ли представа как е започнал Дабни? Компанията в същите офиси ли е била от самото начало?

— Разбира се, че не. По онова време той е бил сам. Не е имал нужда от толкова място. Не че е могъл да си го позволи.

— Защото е полагал основите на бизнеса си.

— Точно така. Човек трябва да работи много, да преодолее безброй трудности, за да изгради такава компания. Уолтър е успял. Започнал е от нулата и постепенно си е проправил пътя към върха. Чувала съм, че неведнъж е опразвал кредитните си карти. Но в крайна сметка успя.

— Значи не е разполагал с много пари?

— Защо човек с пари ще опразва кредитните си карти? — попита ехидно Томпсън.

— Права сте. Доколкото знам, Уолтър е карал жълто порше, когато е работил в АНС, нали?

— Нямам представа. Приключихме ли?

— Имам само още един въпрос. Отнася се за къщата…

Но Томпсън вече бе затворила.

Декър използва телефона си, но не за да позвъни на някого, а за да повика такси. Няколко седмици по-рано Джеймисън му бе инсталирала приложение, с което да поръчва коли от „Юбер“. Пет минути по-късно вече пътуваше към Вирджиния.

Когато колата излезе на магистралата, Декър имаше чувството, че времето на другия бряг на реката е по-студено. Спряха пред дома на семейство Дабни и Декър излезе от таксито.

Отвори му Саманта. Като че ли бе плакала току-що.

— Какво искате? — попита намусено тя.

— Майка ви тук ли е?

— Легнала си е. Не можете ли да ни оставите на мира?

— Бих искал, но не мога — отвърна Декър. — Ще ме пуснете ли да вляза?

— Защо?

— Моля ви.

Саманта отстъпи крачка встрани и му позволи да влезе. Затвори вратата и го погледна.

— Е?

— Когато бяхте малки, тук ли живеехте?

— Да.

— В тази къща?

— Да!

Джулс излезе от друга стая и видя Декър.

— Какво правите тук? — попита настойчиво тя.

— Трябва да задам няколко въпроса.

— Какво общо има фактът дали сме живели тук или не с цялата тази история? — попита Саманта.

— Не съм сигурен. Родителите ви са живели тук в продължение на… колко… трийсет и пет години?

— Там някъде, предполагам — отвърна Джулс. — Аз съм на трийсет и седем и не помня да сме живели на друго място.

— В библиотеката видях албуми със семейни снимки. Имате ли нещо против да ги разгледам?

— Защо? — попита рязко Джулс.

— Защото в случая настъпи неочакван обрат и разрешаването му се превърна в задача от първостепенна важност. Имаме основания да смятаме, че не го ли разкрием, страната ни ще пострада сериозно.

Джулс и Саманта се спогледаха. Джулс каза:

— Шегувате се.

— Много ми се иска да беше шега.

Думите му я изненадаха.

— Добре, ако искате да прегледате старите снимки, моля, заповядайте.

Саманта остана в коридора, а Джулс поведе Декър към библиотеката, свали албумите от лавицата и ги постави на масичката за кафе. Когато се извърна към вратата, за да си тръгне, Декър я спря.