Том Грейс - Операция „Хищна птица“

— Къде са Килкъни и Тао в момента?

— На път. По неизвестни причини летят за Чили…

— Хм — промърмори Скай, после изведнъж ѝ светна: — Отиват да търсят „Мир“!

— Шегуваш се! — изненадано я погледна Моу. — Това, което е останало от станцията, отдавна почива на дъното на Тихия океан!

— Само защото никой досега не е имал достатъчно основателни причини да го потърси. А аз май им дадох една такава причина…

— Не се самообвинявай, Си Джей.

— Решението да стреляме срещу совалката беше мое! — втренчено го погледна Скай.

— Съгласен съм, че свалянето на „Либърти“ беше гадна работа, но ние нямахме друг избор — натърти на множественото число Моу. — Бяха тръгнали да прибират „ЗитаКом“, а след като са решили, че операцията си струва, значи на борда на спътника е имало достатъчно доказателства за нашата намеса.

— Аз знам защо трябваше да го направим! — остро отвърна Скай. — Излишно е да го обсъждаме, защото и без това се чувствам отговорна за смъртта на тези астронавти!

— Само ти напомням, че постъпихме както трябва.

— Не и ако са тръгнали да търсят „Мир“.

— Това означава ли, че допускаш да намерят нещо, а ако го намерят — то ще им даде отговор на въпросите?

— Ами ако доказателства наистина съществуват и те наистина ги открият?

— Съвет ли искаш?

— За това ти плащам.

— Не знаем дали търсят „Мир“. Ако наистина се окаже така, значи трябва да вземем мерки да не намерят нищо.

— Още един трагичен инцидент?

— Да, ако е наложително за спасяването на компанията.

Скай му обърна гръб и погледна към пустия кей зад прозореца. Преди няколко дни „Арго“ и „Акватус“ бяха потеглили на далечно плаване към екватора. На борда на „Арго“ се намираше съоръжението, което щеше да определи бъдещето на фирмата.

— Оуен, искам ти лично да се заемеш с тази задача. Ако става въпрос за „Мир“, искам да разбера защо. Тези хора трябва да бъдат спрени на всяка цена!

— Разбирам — кимна Моу.

Архипелаг Хуан Фернандес, Чили

16 август

През последните няколко дни бяха прекосили осем часови пояса и в резултат жизненият ритъм на Килкъни беше безнадеждно объркан. По тази причина в момента на излитането на военнотранспортния „Туин Отър“ от летището на Сантяго той беше полузаспал.

Малко преди пристигането на уморените пътешественици, в чилийската столица кацна специалният самолет „Де Хавиланд ДХС-6“ с два екипажа на борда, а товарният му отсек беше задръстен от специалното оборудване, което поиска Килкъни.

В будно състояние той мислеше единствено за предстоящата операция. Беше доволен, че работата го поглъща изцяло и му помага да не мисли за Келси и опасната ситуация, в която се намира. Но когато се унасяше, тя беше там — в обърканите му сънища, които неизменно завършваха с кошмара на невидимия убиец, който я дебне в Космоса. Кошмар, защото не беше в състояние да ѝ помогне.

В гимназията имаше един треньор по плуване, чиято истинска професия беше свещеник. Именно от него научи старата молитва за смирение, която помага на вярващите при тежка загуба. Беше достатъчно интелигентен, за да си дава сметка, че може да промени някои неща благодарение на волята си, а други — не. Но въпреки това продължаваше да се бори — включително и сега, когато притежаваше достатъчно мъдрост, за да прави разликата…

Събуди се от промяната в звука на самолетните двигатели. Бяха започнали да се снижават. Над сините води на Тихия океан бавно се развиделяваше. Машината направи плавен завой и пред очите му се появиха двата самотни острова, които бяха част от вулканичния архипелаг. Третият не се виждаше, тъй като се намираше на около сто и шейсет километра в западна посока.

По-големият от двойката имаше формата на бумеранг и представляваше купчина скали, дълга около двайсет и широка не повече от десет километра. Съвсем близо до южния му край се намираше и по-малкият — Санта Клара. Открити през 1563 година от испанския мореплавател Хуан Фернандес, те били кръстени Мас-а-Тиера и Мас-а-Фуера, но неотдавна правителството на Чили ги беше преименувало на Робинзон Крузо и Алехандро Селкърк — в чест на шотландския моряк Александър Селкърк, прекарал четири самотни години на Мас-а-Тиера и вдъхновил Даниел Дефо за епичната му сага.

Пилотът прелетя над плоската скала, наречена Юнке — Наковалнята, след това изравни машината за кацане на пистата на Пунта де Исла. Членовете на екипажа изскочиха навън в момента, в който машината спря, и се заеха с укрепването ѝ. Минута по-късно двамата пътници получиха разрешение да слязат.