Том Грейс - Операция „Хищна птица“

— Някой ни преследва — промърмори Никита. Огледалцето за обратно виждане не показваше нищо, но до слуха му долетя боботенето на мотоциклетен двигател.

Унгер също го чу и се обърна, но през облаците прах зад тях не се виждаше нищо.

Неясните контури на мерцедеса бавно изплуваха пред Килкъни. Колата пълзеше по тесния път, опитвайки се да заобикаля дупките. Измести се вдясно и даде газ. Пред очите му се появи покритата с прах задница. Хвана кормилото с лявата си ръка, а с дясната измъкна пистолета от колана си. После предпазливо се изравни с тромаво подскачащия автомобил.

— Тоя глупак иска да ни изпревари! — изръмжа Никита.

Унгер отвори очи и внезапно се озова пред дулото на пистолет, насочен право в главата му.

— По дяволите!

Ръката му се стрелна наляво и рязко дръпна волана. Страничното стъкло докосна пистолета в момента на изстрела. Куршумът го пръсна на хиляди късчета и се заби в бедрото на Никита, малко под кръста. Онзи изрева и скочи на педала на газта.

Килкъни прибра оръжието и започна да се бори с тежката машина. Десетките ситни камъчета, излитащи изпод задните колела на мерцедеса, се забиваха в тялото му със силата на куршуми. Слънчевите очила „Окли“ поеха няколко от тях с учудваща издръжливост, спасявайки очите му от сериозни наранявания.

Борбата завърши с успех и двуколесният ветеран възобнови преследването. Стиснал плътно устни, Килкъни правеше всичко възможно да пропуска минимално количество прах във вече задръстените си дробове.

Излязоха на асфалтираното шосе и видимостта моментално се подобри. Сивата кола пред него бързо набираше скорост. Килкъни завъртя газта докрай, изстисквайки всичко, на което беше способен подновеният мотор. Но бойният ветеран беше създаден за мощ, а не за скорост. Стрелката на километража се закова малко над стоте и отказа да мръдне повече.

Маневрираше рисковано сред все по-оживения трафик, но тромавата машина беше далеч от пъргавината на мерцедеса. След още няколко километра по външния околовръстен пръстен на Москва и сивата лимузина се стопи в далечината. За нещастие древното превозно средство на някогашната Червена армия привлече вниманието на пътната полиция, въпреки че по руските пътища можеше да се види какво ли не…

Униформен полицай изведе Килкъни от килията, където беше прекарал няколко часа в компанията на неколцина пияници. Заведе го до стаята за разпити, спря на прага и му направи знак да влезе.

Осветлението вътре беше слабо, стените плачеха за боядисване, а подът беше покрит с мръсен линолеум. Килкъни седна на един от дървените столове, наредени около завинтената в пода метална маса.

Десет минути по-късно в стаята влезе нисък широкоплещест мъж с разрошена черна коса и гъсти вежди, пресичащи челото му в непрекъснато права линия. Мъжът се обърна и изстреля някаква заповед към униформения на прага. Онзи отключи белезниците на Килкъни с изненадваща пъргавина, свали прангите от краката му и побърза да се оттегли. На лицето на директора на ФСБ изплува широка усмивка.

— Много се радвам да те видя отново, Нолън Сеанович — рече той.

— Аз също, Игор Сергеевич.

Игор Сергеевич Фьодоров обърна един от столовете и го възседна обратно, полагайки двете си ръце върху облегалката.

— За пръв път се появи в Москва, за да разкриеш олигарх с престъпни наклонности, после стори същото и с един корумпиран генерал. А сега изведнъж се появяваш по нашите шосета в ролята на каубой… — Фьодоров замълча, въздъхна и поклати глава: — Превърна се в централна тема за вечерните новини — разбира се, без да се споменава името и националността ти…

— Сигурен съм, че Джаксън Барнет ще оцени това — кимна Килкъни.

— Той вече го оцени. А ти прояви достатъчно здрав разум, за да си държиш устата затворена… Деликатните проблеми се решават най-добре, когато се използват съответните канали.

— Какви са новините за Задкин?

— Мъртъв е, за съжаление. Ако му бяха оказали своевременна помощ, може би щеше да прескочи трапа. Но линейката е пристигнала твърде късно… — Фьодоров сви рамене, помълча малко, после подхвърли: — Твоята сътрудничка, госпожица Тао, е жива и здрава и те чака в американското посолство.

— Това е добре.

— Трябва да ти призная, че съм малко озадачен от цялата тая работа. Струва ми се, че нашият общ приятел Барнет не прояви особено желание да ми обясни каква е целта на сегашната ти визита…

— О, така ли? Какво ти каза?