Том Грейс - Операция „Хищна птица“

Задкин наведе глава, но не успя да скрие смущението си. От всичко, което беше загубил след „Мир“, най-болезнено беше липсата на уважение и доверие в професионалните му качествата.

— Разбира се, стига моите анализи да ви бъдат от полза — отговори след кратко мълчание той. — Но не виждам никаква връзка между „Мир“ и това, което се случи с „Либърти“…

— Ние също не сме сигурни, че има такава — призна Тао.

Устните на руснака се разтеглиха в горчива усмивка.

— Усещам, че искате да проверите някаква своя хипотеза — подхвърли той. — За съжаление моето правителство отказа да провери хипотезите, които имах аз…

— А как биха могли да го направят? — попита Килкъни.

— Да потърсят и да открият доказателствата. Шестте големи парчета от станцията, паднали в океана близо до Чили. Един кратък анализ на тези останки би бил достатъчен, за да се разбере дали „Мир“ е била улучена от нещо или не…

Тао погледна Килкъни, който кимна с глава. Идеята не беше лоша. Задкин улови размяната на погледи, надявайки се, че е разбрал правилно тяхното значение.

— Но има и още нещо, което ми се струва странно — продължи той. — Земната обвивка на ниска орбита представлява едно огромно пространство, в което два летящи обекта нямат почти никакъв шанс да се срещнат. Това беше един от аргументите срещу мен.

— Почти никакъв не означава никакъв — подхвърли Тао.

— Вярно. Но не мислите ли, че вероятността два космически апарата да бъдат разрушени от случаен сблъсък в толкова кратък отрязък от време трябва да бъде изчислена по математически път? Като продукт на съветската система аз не мога да не се запитам дали тази малка вероятност не е била подсилена от умишлени действия…

Килкъни реши, че разговорът поема в неприятна посока, огледа се и махна с ръка към машинните части, разпръснати върху работната маса.

— Какво майсторите?

— Късче от историята — отвърна Задкин. — Преди да изгубя работата си, това ми беше нещо като хоби. А сега ми помага да съхраня разума си. Това току-що го започнах, но по-добре да ви покажа…

Остави почистената част на масата и им кимна да го последват към вътрешността на работилницата. Там дръпна някакво платнище и отдолу проблеснаха никелираните части на стар мотоциклет.

Солидната рамка и изпъкналият резервоар бяха боядисани в матовозелено, а от двете страни на резервоара блестяха петолъчките на Червената армия. Вдясно от предния калник имаше ламаринена кутия за амуниции, а вляво — кожен калъф за пушката на водача. Моторът беше двуцилиндров, V-образен, с излъскани до блясък цилиндри. Ниско монтираният двоен ауспух също беше никелиран.

— Може ли? — подхвърли Килкъни, изчака домакинът да кимне с глава ѝ възседна кожената седалка. Спартанската машина нямаше нищо общо с модерните мотоциклети, с които беше свикнал. Оборудването му се изчерпваше със скоростомер, монтиран в центъра на резервоара, плюс два ключа за светлините и запалването. Скоростният лост беше монтиран на специална планка встрани от резервоара.

— Как се сменят скоростите?

— Предпазливо — отвърна Задкин. — Наричат го „лост самоубиец“, защото за да превключиш, трябва да пуснеш кормилото.

— Това не е за хора със слабо сърце — промърмори Килкъни.

В центъра на резервоара имаше метална табелка с инструкции за поддръжка, написани на английски.

— Това е американски мотор? — изненадано вдигна глава той.

— Да. „Харли-Дейвидсън WLA“, модел 1942 година. По време на Великата отечествена действаше една програма, наречена „ленд-лийз“. Вашият президент Рузвелт ни изпрати хиляди такива машини, за да се бием по-добре срещу германците. Тази я получих преди няколко месеца и все още беше в движение…

— Изглежда така, сякаш току-що е излязла от завода.

Лицето на Задкин светна от похвалата.

— Напоследък разполагам с много свободно време — усмихна се той. — Онези части на работната маса са от „Цюндап“, модел 39-та, който е бил на въоръжение в немската армия. Според легендата точно този мотор е бил пленен при Сталинград…

— Какво мислите да ги правите? — попита Тао.

— О, те не са мои. Само ги възстановявам. Принадлежат на един канадец, който има голям бизнес в Москва. Един приятел му показа друга машина, която бях реставрирал, и човекът се влюби в нея. По време на последното си посещение тук се появи с „Индиън“, четиридесет и втора. Беше адски щастлив.

— Мога да го разбера — кимна Килкъни. — Работата ви е великолепна.