Том Грейс - Операция „Хищна птица“

— Какво търсят в Лондон? — нетърпеливо го прекъсна Моу.

— Ще стигна и до това. На летището бяха посрещнати от човек на МИ-6, който ги преведе през митническия контрол. Забавиха се само минута, за да им ударят печати на паспортите. Поеха ги дипломатически коли, но само една от дестинациите им представлява интерес: направиха посещение на Девън Флийтуд в „Лойдс“.

— По дяволите!

— Сега идва най-интересното. Не знам какво са си говорили с Флийтуд, но на път към посолството успях да прихвана телефонния им контакт с директора на ЦРУ Джаксън Барнет. Докладваха му какво са свършили във връзка със спътниците, а той им нареди да заминат за Москва и да се свържат с човек на име Задкин, бивш ръководител на програмата за сваляне на международната космическа станция „Мир“. По всяка вероятност на тази станция е възникнал някакъв проблем, който Барнет нарече „учебна стрелба“…

— Продължавайте да ги държите под наблюдение, съберете екип. Не ми харесва посоката, в която поема това разследване.

Пенг и шофьорът му гледаха как голямото БМВ се плъзга покрай американското посолство и изчезва в оживения трафик. Те го засякоха след Килкъни и жената, идентифицирана като Роксан Тао, още на магистралата, водеща от летище Гатуик към центъра на града. Шофьорът беше майстор на проследяването и Пенг установи този факт, защото имаше възможност да наблюдава и двете коли едновременно. Разбира се, той се възползва от този факт, за да реализира и собствените си задачи.

Докато чакаха пред офис сградата на „Лойдс“, помощникът му успя да снима един от хората в джипа и да препрати снимката му в компютъра на посолството. Не знаеше кой е той, но в доклада до министерството, изпратен още същата вечер, не пропусна да отбележи, че този човек има свободен достъп в прочутата застрахователна компания, включително и в зоната, в която бяха поканени Килкъни и спътницата му. Кратка справка в уебсайта на „Лойдс“ разкри, че става въпрос за отдела, който се занимава със застраховки на космически обекти.

Докладът на Пенг завършваше с информация от гишето за продажба на билети на една от големите авиокомпании, според която разследването на американците поемаше в нова посока — към Москва…

Корольов, Русия

14 август

Тао и Килкъни излетяха от Хийтроу преди обяд и кацнаха на летище „Шереметиево-2“ около четири следобед. Но това, което сочеха часовниците, нямаше нищо общо с вътрешната нагласа на организмите им, принудени за кратко време да се борят с пресичането на осем часови пояса. По тази причина спаха почти през цялото време на полета.

И тук, както в Лондон, пристигането им беше максимално улеснено от Барнет, който си беше направил труда да завърти съответните телефони. Броени минути след приземяването на самолета те вече пътуваха по Северната околовръстна магистрала на Москва, настанени удобно в кола с дипломатически номера.

Шофьорът спря пред скромна дача в северните покрайнини на Корольов, едно от сателитните градчета около руската столица. Къщата представляваше проста едноетажна постройка от дърво, зад която имаше нещо като гараж. На покритата с чакъл алея отпред клечеше старо Жигули, а парцелът беше плътно залесен с брези и борове. Зеленината беше толкова гъста, че съседните вили изобщо не се виждаха.

— Ще ви трябва ли преводач? — попита шофьорът.

— Мисля, че не — отвърна Килкъни. — Доколкото ни е известно, човекът говори английски.

Откъм задната част на къщичката долиташе приглушен джаз и те се насочиха към гаража.

— „Птицата“ от Чарли Паркър — безпогрешно определи Тао. — Човекът има вкус…

— Грин отдавна се опитва да ме запали по джаза, но без успех — промърмори Килкъни. — И в крайна сметка ме обяви за еснаф…

— Има право.

Килкъни не обърна внимание на закачката и почука на вратата. Музиката утихна и той почука още веднъж. Отвътре се дочуха провлечени стъпки, после вратата се открехна. Човекът зад нея им хвърли един загрижен поглед, но не каза нищо.

— Юри Задкин?

— Да.

— Анди Хешъл ви изпраща поздрави…

Задкин помълча няколко секунди, очевидно за да превключи на чуждия език, после лицето му просветна.

— Вие сте американци?

— Да. Не ви ли казаха, че ще дойдем?

— Някой може и да е звънял, ама аз не чувам телефона…

— Може ли да влезем? — попита Тао.

— О, извинете. Заповядайте…

Вътрешността на гаража се оказа доста просторна, а отгоре според Килкъни имаше таванче със скосени стени, най-вероятно използвано за килер или склад. Тук спокойно можеха да се поберат две коли, но Задкин го беше превърнал в работилница с най-различни инструменти по стените.