Робин Кук - Заговор

Тя закачи на вратата табелката с надпис „Моля, не безпокойте!“, когато излезе от стаята, малко по-спокойно, отколкото в Ню Йорк, тъй като знаеше, че е с няколко крачки пред преследвачите си.

Местоположението на Многопрофилната болница беше страхотно, но вътре приличаше на всяка друга голяма градска болница, със същия хаотичен микс от старомодно и модерно. Голямото оживление и суетня също не се различаваха от останалите болнични заведения. Затова не й беше трудно да влезе незабелязано в лекарската съблекалня.

Докато си търсеше престилка, една прислужничка влезе и я попита дали се нуждае от помощ.

— Аз съм д-р Блументал — каза Мариса. — Тук съм да наблюдавам операцията на д-р Тийман.

— Ето ви ключ за шкафчето — кимна жената, без да се усъмни.

Мариса се преоблече и влезе в чакалнята пред операционната. Вътре имаше към двайсет човека, пиеха кафе, бъбреха или четяха вестници.

Тя мина покрай тях и влезе направо в залата. В преддверието си сложи хирургическа шапка и обувки, след това спря пред голямото табло с графиците. Тийман щеше да оперира в зала 11. Вече правеше втората за дежурството си хистеректомия.

— Да? — вдигна вежди с любопитство дежурната сестра.

— Тук съм, за да се срещна с д-р Тийман — обясни Мариса.

— Влезте вътре. Единадесета стая. — Сестрата вече бе насочила вниманието си другаде.

— Благодаря. — Мариса тръгна по широкия централен коридор. Операционните бяха от другата страна, поделяйки си мястото със съблекалните и анестезиологията. През овалните прозорци на вратата Мариса мерна облечените в хирургическо облекло фигури, наведени над пациентите.

Тя се вмъкна в една от малките стаички за преобличане, сложи си маска, след което влезе в залата, в която оперираше Тийман.

Край пациентката стояха няколко души. Анестезиологът бе застанал до главата, от двете страни на масата стояха двамата хирурзи, имаше и две сестри. Когато Мариса влезе, едната сестра седеше в ъгъла и чакаше нареждания. Тя стана и попита Мариса какво иска.

— Колко трае една операция обикновено?

— Четиридесет и пет минути — сви рамене жената. — Д-р Тийман работи бързо.

— Кой точно е д-р Тийман?

Сестрата я изгледа странно, след което посочи:

— Онзи отдясно — рече тя. — А вие коя сте?

— Лекарка съм, от Атланта. — Не каза нищо повече. Отиде до масата за операции и когато погледна д-р Тийман, разбра защо сестрата се е изненадала: мъжът беше чернокож.

Колко странно, помисли си Мариса. Беше очаквала, че всички от гвардията на Лекарския съюз за действие са възрастни, бели и по всяка вероятност — расово предубедени.

В продължение на известно време остана да наблюдава хода на операцията. Тийман наистина беше добър. Ръцете му се движеха с точност и пестеливост, която не се учи. Това беше талант, божи дар, не нещо, на което свикваш от практиката.

— Пали шибаната кола — изръмжа Ал и затвори цифровия телефон. Бяха паркирали пред построена на широка площ къща, облицована с червено дърво, кацнала на склона на хълма над град Сосалито. Между евкалиптовите дървета можеха да се видят сините участъци от залива.

Джейк пъхна ключа да запали двигателя.

— Накъде? — Знаеше, че Ал е бесен, а когато беше в такова настроение, по-добре беше да говори колкото се може по-малко.

— Обратно в града.

— Какво казаха от офиса на Тийман? — попита Джордж от задната седалка.

Джейк искаше да каже на Джордж да млъкне, но се боеше да се обади.

— Че докторът в момента оперирал в Многопрофилната болница на Сан Франциско — каза Ал, почти пребледнял от ярост. — Първата му операция по график била в седем и половина и не го очаквали в офиса преди три.

— Нищо чудно, че го изпуснахме — въздъхна Джордж. — Този тип трябва да е тръгнал от къщи цял час по-рано, преди ние изобщо да стигнем дотам. Каква загуба на време! Трябваше да отидем в хотела, както ви казах.

С бясна скорост Ал се обърна назад и хвана розовата вратовръзка „Диор“ на Джордж. Очите на мъжа изпъкнаха и лицето му почервеня.

— Ако ми трябваше съвета ти, щях да ти го поискам. Ясно?

Ал пусна вратовръзката и блъсна Джордж обратно на седалката. Джейк се сви като костенурка в спортното си сако. Едва се осмели да погледне към Ал.

— Какво ме зяпаш? — сопна се Ал.

Джейк не каза нищо, само се надяваше, че от току-що случилото се Джордж ще си извади поука, че трябва да мълчи.

Почти бяха минали моста, когато разговорът се възобнови.

— Мисля, че трябва да вземем друга кола — каза Ал. Гласът му беше спокоен, сякаш нищо не се беше случило. — В случай че възникне проблем и се наложи да се разделим. После отиваме в Многопрофилната. Колкото по-скоро спипаме Тийман, толкова по-добре.